Читать «Отвъд» онлайн - страница 90

— Такова нещо наистина не съм обещавал. Само казах, че ще помисля.

— За обмисляне е твърде късно, тъй като Кара вече се включи.

— Та нали мога да бъда третият.

Едва бях изрекъл тези думи. Омар бен Садек се промуши през другите към нас и заговори:

— Недей го прави, сихди, моля те. Че нали ще бъде позор за цялото племе, ако не вземе участие и един обикновен войн. Аз не съм герой и не съм прочут мъж, но бях верен спътник на теб и Халеф през Сахара, Турция и Балканите. Гладувах, жадувах и се биех заедно с вас и никой не може да каже, че някога съм пропуснал да изпълня дълга си. Трябва ли сега да смятам, че ръката ми е отслабнала и оръжието ми е хванало ръжда? Трябва ли мястото ми да бъде в ъгъла, където човек захвърля неговата сбруя? Тук стоят петдесет бойци. Ще понесат ли всички те вие тримата да поемете всичко и на тях нищо да не оставите? Не бива ли поне един да може да каже, че и един обикновен войн има право да се бие за честта на своето племе? Аз свърших с моите думи. Сега решавай ти!

Аз отвърнах смирено:

— Прав си, Омар. Въпросът касае хаддедихни и бени кхалид, сиреч честта на вашето племе, и аз не бива да ви заставам на пътя. Нека твоето желание бъде изпълнено! Ние знаем, че ще представиш хаддедихните по начин, който ще ни накара да се гордеем с теб. Ти ще прибавиш към предишните си победи една нова.

С това работата беше уредена. Ханнех се качи отново в тахтиревана и потеглихме към кладенеца, откъдето се донесоха последните молитвени слова на Магхриб. Бени кхалид бяха вече там.

Беше се мръкнало и след завършването на молитвата бедуините се заеха да запалят огън. По тази причина приближаването ни не беше веднага забелязано. Бяхме стигнали неусетно североизточния ъгъл и спряхме там. Искахме на първо време меканците да не видят слепеца. Той трябваше да слезе тук, където щеше да остане под надзора на Ханнех. Нямаше да направи впечатление, че тя се е отделила тук, и тъй като това уединено място щеше да представлява нейния харем, меканците щяха да бъдат принудени да го избягват. Когато подслонихме удобно и двамата, продължихме да яздим към ъгъла на кладенеца, където сега лумна огънят.

Шейхът ни видя и вежливо тръгна да ни посрещне. Вярно, не ни поздрави с «Мархаба» ^[91], защото бяхме врагове, и изобщо не каза нито дума, но това мълчаливо поведение изразяваше не по-малко уважение, отколкото би могъл да ни засвидетелства с някоя реч. Затова пък толкова по-шумен беше някой друг. Той скочи от огъня, където седеше, и не ме изчака да сляза, а протегна две ръце насреща ми и извика радостно:

— Най-сетне те виждам, ефенди! Знаех, че ще ми помогнеш, но времето ми се стори много дълго, още повече че с него изтичаше и кръвта ми.

Беше персиецът.

— Значи си залагал надеждата си на нас? — попитах.

— Да, само на теб, защото друг нямаше. Преди малко научих, че шейхът ти е съобщил какво бяха решили относно мен, и няма защо да ти го разправям. Само едно трябва да ти кажа, за да знаеш къде си. Меканците говориха, че ще дойдете, но аз се пазех да не издам, че съм ви срещнал и съм приказвал с вас. Ти ми спаси живота. Благодарността ми по-късно ще чуеш.