Читать «Отвъд» онлайн - страница 77

— Значи вече не е жив? — попитах аз, като си дадох труда да скрия въздействието, което ми направи това известие.

— Засега още не е мъртъв, но това със сигурност ще стане утре заранта, когато напуснем кладенеца. Ние проведохме с нашите мекански приятели съд над него и той беше осъден на фасаде ^[88]. Ако беше християнин, евреин или някакъв езичник, щяхме без милост да го застреляме. Но понеже е мюсюлманин, макар и невернически шиит, отворихме му само няколко малки артерии, от които кръвта му до зазоряване ще изтече. Така ще има време да вкара в ред своята сметка с Аллах и Ангела на смъртта. Чували ли сте за наказанието фасаде?

— Да. Някои племена го прилагат по посочената от теб причина. Смъртта е неизбежна, но бавното умиране дава на осъдения необходимото време да се подготви за стъпката към отвъдното. Кои артерии му отворихте?

— Най-напред само две пръстови, което засега е достатъчно.

— Но войниците, които лежат при него, ще спрат кръвотечението, като го превържат.

— Това отново може да каже само един солаиб. Шиитът не лежи при тях, а при моите войни, които бдят изтичането на кръвта да остава постоянно. Той е вързан така, че не може да си помръдне ръката. Ако се учудвате, че ви разправям всичко това така охотно, то е, пак повтарям, защото и бездруго след късо време ще го узнаете. Сега ще ви подберем и ще ви отведем в нашия бивак.

— Наистина ли ще го сторите? Моят спътник нали ви каза, че искаме да отидем до кладенеца и наистина ще осъществим намерението си.

— Какво възнамерявате, ни е безразлично, защото ще стане това, което ние искаме.

— А ако се отбраняваме?

— Да се отбранявате? Смешно. Трима пъзливи солаиб срещу нас!

— Та нали и вие сте само трима! — подметнах аз.

— Бихме били предостатъчно и срещу десет от вашия сорт! Никой да не опитва съпротива, защото се заклевам в името на Аллах и всички него…

Тавил спря по средата на словото и погледна с най-голямо удивление скалния ъгъл, иззад който бяхме дошли. Когато се обърнах, видят двете камили с големия тахтиреван, на чиито възглавници тронуваше Ханнех. Те, както често се случва при тези опърничави животни, бяха станали неспокойни по някаква причина и тръгнали след нас. Никой от хаддедихните не прояви неблагоразумието да последва носилката. Не се безпокояха за нас, защото знаеха, че си имаме работа само с трима мъже, и останаха зад ъгъла. Забавно беше да се видят удивените лица на бени кхалид.

— Един тахтиреван с жена! — извика Тавил. — С кого е жената?

— С нас — отговорих аз.

— Защо е изостанала?

— Питай нея! Или, ако намериш за по-добре, питай камилата й, най-вероятно тя така е пожелала!

— Не си позволявай такъв майтап! — отблъсна подканата шейхът. — Една жена да питам, една жена!

Посочи с ръка Ханнех, която междувременно беше дошла толкова близо, че животните спряха малко пред нас, и продължи:

— Вижте тая дърта аджусе ^[89], със сълзящи очи! Такъв сурат може да има само прабабата на някой солаиб, при нас тя няма да посмее да се покаже.