Читать «Отвъд» онлайн - страница 46

— Това е едно древноперсийско учение. Нима познаваш парсизмуса ^[67]? — попита удивено. — Защо не даде примера си от Библията, за която говорехме? Но — продължи бързо той — аз забравям, че не можеш нищо да докажеш от нея, защото ти е непозната.

На това отговорих:

— Знам, че тя говори за възкресението на плътта. Сметнах, че не бива да посочвам пасажи, защото трябваше да остане скрито, че съм християнин.

За мое учудване той отговори:

— Апостол Павел казва: «Беше посято земно тяло, а ще възкръсне духовно тяло». Щом има земно тяло, значи има и духовно тяло.

Сега беше мой ред да се удивя. Този мохамеданин познаваше посланията до коринтяните. Той продължи:

— Чрез сътрудничеството между душа и тяло в този живот се образува едно второ, невидимо за нас тяло, което прониква в порите на земното и създава връзката между него и душата. То възниква от неподдаващи се на измерение материи от земното тяло и не се губи с него, а съпътства душата във Вечността. Това неразличимо от нас тяло има предвид апостолът, когато говори за кияме на тялото.

— Такова е било приблизително становището на Абу ен Насранийа Оригенес ^[68].

— Ти си запознат с Оригенес? — извика той. — Излиза, че си по-образован, отколкото си мислех. Ти следователно ще ме разбереш, ако ти кажа, че не се страхувам от смъртта, защото тя не е нищо повече от свалянето на грубата дреха, която трябва да предпазва тук душата и духовното тяло. След смъртта те вече не се нуждаят от тази закрила. Вярно, събличането на това грубо тяло не е толкова лесно и така безболезнено, както свалянето на едно обикновено одеяние. Затова преди малко се изплаших, когато каза, че съм бил привидно мъртъв. Не мога да повярвам, че това е вярно, а по-скоро предполагам, че си се заблудил. Моето тяло е свикнало от време на време да бъде напускане от душата и ако тя в този случай е отсъствала два дни, много по-дълго от обичайното, то не бива състоянието ми да бъде окачествявано като мнима смърт, защото от нея до гроба има само една малка крачка.

При това изказване, склонно да омаловажи заслугата ни за спасението на мюнеджията, Халеф взе думата. Последната част от разговора вече не му хареса. И за да си изпроси благодарността, за която претендираше, той кипна гневно:

— Още една крачка? Значи още си мислиш, че си се намирал извън него? Ти вече лежете в гроба и беше почти зарит, само лицето ти беше още открито. Ако душата ти има калпавия навик често да напуска тялото ти, за да се разхожда любопитно по света, то аз не мога да имам нещо против, защото тя не е моята душа, на която аз такова безразсъдство наистина не бих позволил. Ако някой път вземе, че забрави обратния път, после ще броди по всемира като недохранена вдовица, а аз ще си лежа тук, без да знам къде да я диря. Че това ще ми бъде крайно неприятно, сигурно не е нужно тепърва да ти обяснявам. Всеки разумен човек трябва да си притежава своята законно дадена душа, без да му се налага да й позволява да обикаля навред с трена с любезна усмивка като жените и дъщерите на Запада. Ако на теб ти е угодно да правиш изключение от това предпазливо отнасяне с обитателката на твоето тяло, то нямам нищо напреки, толкова повече че тя след късо време се е връщала. Ама работата става съмнителна, когато почне да отсъства по цели два дена. Че ти и с това се каниш да се примириш, е, аз не мога да го променя, но на твое място така ще й дам да се разбере, както само се подобава на една безпризорно скитаща се душа. Най-лошото обаче е заблудата, в която се намираш относно твоето така лекомислено напуснато от нея тяло. Ти, види се, вярваш, че нейната вятърничавост нищо няма да му навреди. Ох, мюнеджи, на твоята душа не може да се разчита дори когато си е у дома в тялото, защото ти иначе другояче щеше да приказваш. Съзнавам, че трябва да ти се притека на помощ, като те осведомя съобразно истината къде и как те изкопахме. Слушай ме!