Читать «Отвъд» онлайн - страница 41

— Тогава ме води!

Преди да го хвана за ръката, Халеф повтори моя опит с ножа. Слепият действително не го забеляза, погледът на очите му остана пуст, бездушен и неподвижен. После, когато тръгнахме, го поведох така, че гробът да лежи право пред него. Три крачки и непременно щеше да падне в него, ако не бях го дръпнал настрана. Промяната на мястото не беше необходима, аз я предложих само за да изпитам вървежа му. Той се движеше с несигурност, която определено не беше само последица от преживени напрежения и лишения. Въпреки че го водех, стъпките му бяха предпазливи и опипващи, както може да се наблюдава само при слепци. Значи си нямахме работа с притворство.

Добрите последици от тази задържана проверка веднага се проявиха в поведението на хаддедихните, които изпитаха сърдечно състрадание към слепеца. Приготвиха му меко място да седне и го попитаха за неговите желания. Той отново помоли за вода. Когато бе утолил сега за трети път жаждата си и ние се заинтересувахме дали не чувства и глад, той отговори:

— Не зная колко дълго не съм ял, защото не бях в тялото си, а нямам очи за разликата между ден и нощ. Когато ядох за последен път, беше заранта в йом ел джума’а ^[56].

— А днес е йом ел етнен ^[57] — извика Халеф. — Значи цели три дена не си вкусил нищо.

— Въпреки това не изпитвам глад. Но тютюн ми дайте, ако мога да помоля!

И слепият беше вече извадил от торбичката си и пъхнал в устата една стара лула с къса тръба и необикновено голяма чашка. Молбата му беше изговорена, склонен съм да кажа, с пламенен тон, а по лицето му се изрази копнеж, който едва можеше да дочака изпълнението на желанието. А когато това стана, забълва дим с такова усърдие, сякаш животът му зависеше от това, час по-скоро да натъпче пак лулата.

— Клетият сляп човек! — прошепна ми Ханнех със съчувствие. — Едва-що възкръснал от смъртта, оставен от приятелите си насред пустинята. Какво реши за него?

Кимнах й успокоително и вече отварях уста да заговоря, когато Халеф, отгатнал намерението ми, зададе бързо тихия въпрос:

— Сихди, искаш да му кажеш кои сме?

— Да — отговорих също така тихо.

— Позволи да го сторя аз! Та нали знам колкото теб добре кои сме.

Седна от другата страна на слепеца — аз седях от лявата и му обясни:

— Ти ще се запознаеш с двама много прочути мъже, така че слушай с внимание какво ще ти кажа! Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. А този мъж от другата ти страна е най-големият учен на източните и западните страни. Той всъщност е ’алим ел ’улема ^[58], защото в неговата глава се намират хиляда чекмеджета и във всяко от тях са скътани повече от сто науки, които той е изучавал и преодолял в двеста и шейсет медарис ^[59]. Произхожда от страната на най-далечната Магхриб и е роден във Вади Драа, откъдето, както е известно, излизат най-умните хора. Неговото име…

— Кутуб! — пресякох го аз.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита ме той, забравяйки в усърдието си уговореното помежду ни значение на тази дума.