Читать «Отвъд» онлайн - страница 34

— Благодарение на някаква случайност?

— Халеф, знаеш, че за мен случайност няма. Когато всемогъщата мъдрост на Бога свърже причини и следствия, чиято връзка слабото око на човека не е в състояние да съзре, тогава бива измъквана наяве непоносимата за мен дума случайност. Това е един кантара ел хумар ^[51], по който яздят дори умни хора.

— Ти бил ли си вече роден, когато баба ти е била привидно умряла?

— Не. По онова време тя е била още много млада, но и до дълбока старост често говореше за ужасения страх, причинен й от мисълта да бъде жива погребана.

— Тя почувствала ли го е всъщност този страх? Аз съм чувал, че мнимият мъртвец не знае нищо за себе си, защото душата му е напуснала тялото и броди наоколо.

— Учените действително твърдят, че при мнимата смърт съзнанието и възприемчивостта на сетивата са напълно прекратени. Такъв е бил случаят при моята баба в продължение на два дни. Когато на третия ден съзнанието й се е върнало, намерила се лежаща в ковчега. Но го заключила само от думите на стоящите около нея, защото й било невъзможно да отвори очи или изобщо да помръдне някой крайник. По-късно не намираше думи да опише ужасния страх, отчаянието, с което се е напрягала да даде някакъв признак на живот, но нейната воля, целият сбор от духовна енергия нямали никакъв ефект върху тялото. Тогава съзнала, че единственото й спасение остава само в молитвата. Тя беше много благочестива жена и не е трудно да си помислиш, че никога не се е молила толкова горещо, както тогава пред тъмните двери на гроба. Нашето Свето писание казва: «Молитвата постига много, когато е сериозна.» По отношение сериозността на баба нищо не липсваше и ето как тези библейски думи при нея се превърнали в истина. Когато едно дете докоснало ръката й, за да си вземе сбогом, тя могла най-сетне да помръдне пръст и да отвърне на натиска. Детето изпищяло от страх и разтреперано съобщило, че мъртвата «още не е съвсем умряла, а още жива в ръката». Хората се убедили във верността на това твърдение и пратили за лекар. Под неговото лечение болната бавно се възстановила.

Ханнех беше напуснала шатрата и се бе присъединила към нас. Беше проследила с голямо внимание това, което разказвах, и сега вмъкна въпроса:

— Ти си на мнение, сихди, че душата на майката на твоя баща е напуснала тялото й?

— Да — отвърнах.

— Това за мен е от голяма важност! От разказа ти следва, че баба ти е имала душа?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че тя е била единствената жена на земята, на която Аллах е дал душа?

— Не, защото всяка жена е получила този Божи дар.

— А ислямът учи, че жената не притежава душа и следователно не може да участва във вечните радости на Рая. Ислямът казва, че жената е създадена само за да слугува на мъжа с тялото си и затова със смъртта на това тяло престава целият й живот. Аз говорих с теб, сихди, в онази нощ зад шатрите за това оскърбително неверие. Ти изпълни сърцето ми с успокоение, като ми вдъхна убеждението, че ние жените също притежаваме душа и също като вас сме призвани за отвъдното блаженство. Ти се вслуша тогава в горещата ми молба да доведеш и Халеф, основата на моето земно щастие, до вярата за моята безсмъртна душа. Днес, когато разказа за душата на баба ти, при всички мъже трябва да изчезне и последното съмнение относно нашето безсмъртие. Сега бих искала да знам още едно. Ако душата на твоята баба е напуснала тогава тялото й, то през цялото това време до връщането й трябва да е била на някое друго място. Знаеш ли къде?