Читать «Отвъд» онлайн - страница 217

Шейх Абд ел Дарак все още седеше до нас. Той чу думите на Халеф, вдигна ръце да привлече вниманието ни, и заговори:

— За мен също е имало самотни часове, през които съм се потапял във водите на моята същност, за да видя какво ще намеря там долу: бисери или някоя грозна твар. Най-често е било последното. И е имало други часове, през които съм поглеждал към водите на живота, към платната, напускащи родното пристанище, за да се понесат към чужди брегове. Виждах благата, които носеха, безстойностни пред Аллах, и не се учудвах, че потъваха после в бурята или се разбиваха в рифовете. Аз съм жител на пустинята, а тя е пълна с мисли. Получавам своя дял от тях, но те не ме правят щастлив. В мен живееше някакво въжделение, някакъв високо крещящ копнеж, който не намираше отклик, където и да ме понесеше животът. Не знаех какво беше и това ме правеше болен и злочест. Но ето че днес за пръв път чух великолепната дума за любовта, за любовта, която свързва небето и земята, и превръща хората в братя, в деца на Аллах. Това беше, което търсех, без да го познавам. Трябваше да го имам и дойдох тук, защото вие го притежавате. Вие я имате тази любов, проявявате я и само от вас мога да я получа. Затова ви нападнах. Не Канс ел Адха искам сега. Е, да, първо го исках и щях да го взема дори да се наложеше да изпозастрелям всички бени кхалид и всички хаддедихни. Но като чух за вашата любов, се отказах от това жалко съкровище от крайници и искам само нея. Ще ми я дадете ли?

Абд ел Дарак беше скочил и говореше така, сякаш искаше да изкрещи своя копнеж по всички планини и долини. Думите му така ни бяха развълнували, че никой не съумя веднага да отговори. Тогава той повтори въпроса си:

— Мога ли да я получа? Ще ми я дадете ли?

— Да, от все сърце — отвърнах аз сега. Тогава той се извъртя и подхвърли на своите хора заповедта:

— Освободете ги! Развържете всички!

Това сигурно не е било предварително уговорено, но бени лам сякаш бяха подготвени, защото незабавно се завтекоха да изпълнят разпореждането. За миг на всички хаддедихни бяха свалени вървите. После шейхът извика:

— От този миг тези храбри воини на хаддедихните са гости на нашето племе. Техните приятели ще бъдат считани за наши приятели, а с враговете им ще се отнасяме като с наши врагове. Аз го казах, Абд ел Дарак, шейхът на бени лам.

Подаде ни ръка, която ние здраво стиснахме. Който не е преживявал такава сцена, няма и представа какви богатства носи в себе си едно човешко сърце. Неговите хора последваха примера му. Ръкостискането сякаш нямаше да свърши. Когато прежната тишина донякъде се възстанови, нашият нов приятел взе отново думата:

— Вие сигурно разбирате само наполовина причините за моето поведение, но аз искам да ви обясня цялото. Знаете, че намерихме дирята на Гхани и я последвахме. Той седи там и слуша всичко, което казвам. Нека това бъде утежняване на неговото наказание и дано Аллах даде — най-сетне твърдостта на неговото сърце да започне да се топи! След доста време дирята се отклони от нашата посока, но толкова малко, че останахме по нея. Погледнете към Любимеца на великия шериф! Възрастният мъж, който седи плътно до него, е Абу Курбан, бащата на убития, а почти също толкова възрастният мъж от другата страна е чичото на тримата братя, убити заедно с него Тъмно е, затова не можете да видите колко дълбоко е вдълбана в лицето на Абу Курбан горестта от загубата на единственото дете и колко много го измъчва мисълта, че това злодеяние още не е зачеркнато от Книгата на отмъщението. Когато двамата чуха кого имаме пред себе си, дадоха клетва да вземат кръв за кръвта, ако се убедят във вината на преследваните. И сдържаха клетвата си, бяха длъжни. Гхани се беше разположил на бивак между две ниски възвишения в пустинята на дюните. Изплашиха се, като ни съгледаха да се появяваме така внезапно, без да са подозирали присъствието на една такава голяма дружина. Обградихме ги. Видяхме, че синът на Гхани притежаваше различни вежди. Беше несъмнен факт, че той и другите трима са извършителите. Не се поколебах веднага да им хвърля обвинението в лицето. Те пребледняха от страх, но отрекоха. Тогава видяхме един пръстен на пръста на сина. Абу Курбан го разгледа и даде свещена клетва, че е бил собственост на Ибн Курбан. Претърсихме убийците и намерихме другите пръстени и камъните. Единият от тримата помисли, че с предателство ще може да се спаси. Разказа как е било извършено злодеянието. В началото четиримата убийци действали без знанието на Гхани, но след убийството му съобщили всичко. По негов съвет те се отправили после към Ел Касаб, а той останал да ги чака наблизо с мюнеджията. Какво заслужаваха убийците? Кажи ти, о, шейх хаджи Халеф Омар!