Читать «Отвъд» онлайн - страница 14

— Да, даже в дълбока тъмнина, при новолуние, зад шатрите на вашия бивак.

— Ще умра от мъка, макар да считам за напълно невъзможно да е извършила това най-голямо от всички престъпления. Но ти го казваш, сихди, ти, моят пръв и най-добър приятел, а ти няма да ми съобщиш такова нещо, без да можеш да го докажеш.

— Вече ти казах, че бях свидетел, а сега те уведомявам, че има и втори свидетел.

— Кой е той? Казвай бързо! Ще го затрия тоя келеш, дето си е мълчал пред мен.

— Това би било самоубийство, драги Халеф.

— Само…?

— Да, защото ти самият си този свидетел.

— Сихди, ставаш ми все по-непонятен.

— Ти, изглежда, си го забравил, затова ще ти опресня паметта. Спомняш ли си онази новолунна нощ преди потеглянето ни за Тигър, когато започнахме нашето пътешествие към Персия?

— Да.

— Тогава твоята Ханнех стоя след полунощ с един мъж, който не беше хаджи Халеф, дълго време зад вашите шатри.

Дребният хаджи изхвърли радостно ръце нагоре и поемайки си дълбоко дъх, извика:

— Хамдулиллах! О, сихди, какъв страх само вся в душата ми! Чувствах се, сякаш цялото щастие на моя живот се е разбило. Ако някой друг ми бе говорил така, веднага щях да му забия ножа в тялото, задето се е осмелил да омърси с подозренията си Ханнех, най-чаровното подобие на чистото слънце. Ама тъй като ти беше този, който приказваше, то думите, причинили ми такава голяма болка, не можеха да бъдат лъжа. Затова се почувствах смазан като някоя малка буболечка, върху която се е стоварила голяма планина. Но като чух сега, че имаш предвид нощта преди заминаването ни, тая планина изчезна и буболечката продължи да маха весело крачка. Защото знам, че ти си чуждият мъж, приказвал с нея.

— И това не те прави нещастен?

— Нещастен? Ако имах хиляди Ханнех, всичките несравними като тази, щях до една да мога да ти ги поверя.

— Вярвам ти. Но знаеш ли какво извърши с това правещо ми чест уверение?

— Оказах ти едно безпримерно доверие.

— Действително, но същевременно оттегли обвинението си срещу западните страни и се обяви съгласен с нашите железници.

— И на акъла не ми е идвало, сихди! Вашите железници напълно ме погубиха. Не ми е хрумвало да се помирявам с тях.

— И все пак го стори.

— Как тъй?

— Внимавай! Питам те, считаш ли за забранено жени да седят във вагона на железницата с други мъже?

— Да, строго забранено.

— Считаш ли по-нататък за забранено, жени да стоят зад шатрите с други мъже, още повече през нощта?

— Всъщност, да. Но ако ти си този, знам, че мога да ти ги поверя.

— Но и също ако ти се намираше в един такъв вагон, всеки мъж щеше да разреши на своята жена или дъщеря да седне в твоя близост.

— Мислиш ли? — попита той поласкан.

— Да, защото честността и благонадеждността ти личат от пръв поглед.

— Хм-м! И аз щях да мога да разговарям с тях?

— Разбира се!

— Даже да им помогна, ако се нуждаят от помощта ми?

— Естествено! Това е голямото предимство, на което се радват нашите жени и дъщери по време на пътуването — всеки спътник им помага и ги закриля.

— Сихди, това го намирам за чудесно. Знаеш с какво удоволствие подкрепям ближния. Това е прекрасно даже при мъже, а колко ли прекрасно трябва да е при жени! Представи си, ако в знак на благодарност получа една любезна усмивка!