Читать «Ненаситност» онлайн - страница 85
Л. Дж. Смит
Вместо това се движехме като хищници, напредвайки в нощта, както го бяха правили вампирите от стотици години: промъквайки се през дивите гори до следващото село на потенциални жертви, преследвайки някого, отделил се глупаво от своите и решил да пътува сам в нощта.
Чувствах се добре да се нося така, докато притокът на човешката кръв жужеше във вените ми. Можех почти да се изгубя в полета, да забравя от какво бягахме.
Тогава се разнесе звукът.
Той ни стресна, като започна с постепенно нарастващ тътен, извиси се в кресчендо от нечовешки стенания и завърши с остър писък на отчаяние. Звукът беше навсякъде, изпълваше ушите ни, долината, в която се спускахме, небето над нас.
Тримата се спряхме, сепнати от силата му.
— Е, предполагам, че вампирът се е освободил — изсумтя Деймън.
— Маргарет… — започнах аз.
— Повярвай ми, тя е добре. Видя ли какво бе направила с него? — изтъкна брат ми.
— Тогава какво е тя? — попитах.
— Вещица.
— Като Емили? — запитах се, макар че теорията ми се потвърждаваше. Нима светът бе пълен с вещици, вампири, демони и кой знае още какви създания, повечето от които невидими за човешките очи?
— Усетих, че у нея има нещо различно, още когато не успях да я подчиня на волята си… — обясни Деймън. — Така че я попитах. И тя ми отговори. Много е пряма.
— Значи тя…
— Омагьосала е със защитна магия себе си и семейството си и е прогорила сърцевината на мозъка му чрез някакво свое психично умение или нещо друго, за да ни спечели малко време. Наблягам на малко — додаде той. — Надявам се, че защитната магия още действа.
Разнесе се нов тътен.
— Трябва да продължим да се движим — подкани ни Лекси и ние отново потеглихме напред.
Гората ставаше все по-черна, сякаш самата природа се ужасяваше от приближаването му. Усетихме как земята трепери с всяка негова стъпка.
Двамата с Деймън прескочихме един гигантски пън и за един кратък миг движенията ни бяха в пълен синхрон. Ала след това и тримата спряхме рязко на ръба на високата скала, извисяваща се над горен Манхатън.
— Хм — промълви брат ми и надникна над ръба.
— Ще трябва да намерим друг начин да слезем долу — отбелязах и понечих да погледна назад, откъдето бяхме дошли. — Някаква пътека или…
Лекси извика и скочи от ръба на скалата.
Гледах я с разширени от ужас очи.
— Да намерим друг начин да слезем долу? — Деймън поклати разочаровано глава към мен. — Все още мислиш като човек, братко. — И полетя след нея.
Изругах под нос, докато наблюдавах как изчезва сред клоните долу. Сетне го последвах.
Колкото и да бе плашещо това падане, имаше нещо освобождаващо у него. Чувствах се безтегловен, плувах във въздуха. Светът свиреше през протегнатите ми пръсти, през косите. Почти имах чувството, че летя.