Читать «Ненаситност» онлайн - страница 82

— Няма ножове, нито диамантени кръстове, нито Библии с посребрен обков, монети за Харон, камък за късмет, нищо — изръмжах и размахах отчаяно ръце.

— Тази работа не ми харесва — заключи Лекси.

Двайсет и четири часа по-късно в параклиса имаше служба. Чухме я благодарение на нашите Сили. Беше в памет на семейство Съдърланд, на двете убити невести, гордите родители… Чухме и язвителните хули срещу алчните млади мъже, избягали с парите от зестрите. Убийци, отрепки, измамници, крадци…

Единственото обвинение, което не фигурираше в списъка, беше „демони“.

Ала нито една от обидите не ни попречи да крещим:

— Помощ! — виках с все сили. — Тук сме! Тук сме!

Лекси се присъедини към мен, като крещеше толкова пронизително и пискливо, че едва не ми спука тъпанчетата. По някое време дочух притъпения шепот на Хилда: „Чувате ли нещо?“, което събуди надеждите ми.

След това нищо. Службата свърши, хората се разотидоха и ние отново останахме съвсем сами.

Лекси въздъхна и ми върна пръстена.

— Много ти благодаря, че ми го зае — рече тихо, докато го плъзгаше на пръста ми. — Но не мисля, че сега ще ми е особено от полза, нито пък на теб.

Прегърнах я силно.

— Не се отчайвай — прошепнах в ухото й.

Ала думите отекнаха кухо сред стените на гробницата, затворени заедно с нас във вечността.

27

Нямаше нищо, което да подскаже колко време е изминало в тъмното подземие — никакъв лъч светлина не се процеждаше под вратите. Дните се нижеха, преминавайки в седмици, може би в месеци. Сякаш бе изминала цяла вечност, ала още по-безкрайна се простираше пред нас.

Двамата с Лекси спряхме да разговаряме. Не от гняв или безнадеждност, а просто защото нямахме какво повече да си кажем. Не притежавахме достатъчно сила, за да крещим, когато някой приближаваше, а още по-малко да се надигнем и да се борим с каменните стени, под които бяхме погребани. Нямахме сили да се борим с мрака, нито да се изправим. Макар и все още да заповядвах на сърцето си да оцелее, не бях сигурен, че притежавам достатъчно сила, за да накарам кръвта да пулсира във вените ми.

Лежахме мълчаливо един до друг. Ако някой някога ни намереше, навярно след стотици години, щяхме да изглеждаме жалки, като брат и сестра от някоя ужасна вълшебна приказка, затворени в подземието на злата вещица.

Всяка изминала секунда изсмукваше моята Сила. Очите ми вече не разпръсваха мрака. Тишината беше абсолютна, докато звуците от външния свят тънеха в забвение. Беше ми останало единствено сетивното усещане за допир — хладната като восък ръка на Лекси, грубите дъски на нащърбения ковчег до мен, студеният метал на безполезния ми пръстен.

Отново се чувствах почти човек, по възможно най-лошия начин. И безсмъртието ми гаснеше болезнено, ведно със Силата ми. Никога не бях забелязвал постоянното му присъствие, докато не започна да изчезва, оставяйки плът и кости, мозък и течности, отнемайки всичко свръхестествено у мен.

С изключение на жаждата.

Вампирската ми същност реагираше на глада. Зъбите ми изгаряха в толкова мъчителна нужда, че щях да избухна в сълзи, ако можех. Кръвта се просмукваше във всичките ми мисли. Сънувах капката кръв, искряща като рубин, върху пръста на Кали, когато се бе порязала. Опушеният вкус на кръвта на младежката ми любов Клементайн Хавърфорд. Баща ми, умиращ на пода в кабинета си, и кръвта, разпростираща се около него, като алчни пръсти, багрейки всичко в мамещо тъмночервено.