Читать «Ненаситност» онлайн - страница 45

— Погледнете това — заяви Деймън, вдигна топ копринен плат и го поднесе към лицето си. — Бихме могли да поръчаме саката ни да са ушити с такава подплата. Не подчертава ли цвета на устните ми? Или… врата на Лидия? — Отмести плата настрани, точно там, където биха били раните от ухапвания върху шията му.

Уинфийлд доби смутен вид.

— Напоследък е започнала да носи шалове около вратата си. Това ли имаш предвид? Доста е странно — никога досега не го е правила.

Деймън го стрелна с поглед, в който проблеснаха искри на изненада и раздразнение, но угаснаха тъй бързо, че само аз можах да ги уловя. Беше интересно, че господин Съдърланд забелязваше едва доловимите промени около себе си, при все че в крайна сметка оставаше напълно безпомощен срещу внушението на Деймън. Въпреки всички инстинкти за безопасност, които притежаваше, богатият възрастен мъж явно оставаше в пълно неведение относно коварствата на брат ми.

Облегнах се на стената, дирейки някаква подкрепа. Чувствах се безкрайно изтощен. Връхлетя ме пристъп на клаустрофобия сред всички тези топове скъпи платове и лабиринти от стаи с огледала и шевни машини, уловен в капан в тази стая, както бях и в живота.

Господин Съдърланд се запъти към един стол, за да отпусне грамадното си тяло. Изглеждаше малко неспокоен — постоянно посягаше към пурата си, но в ателието не бе разрешено да се пуши, тъй като димът щеше да повреди платовете.

— Ето тук имам един плат, който смятам, че ще харесате — рече сеньор Пиното и ни показа черен вълнен плат, толкова фин, че можеше да мине за копринен. — Получавам го от малко село в Швейцария. Те работят…

— Остави този плат за мен — намеси се Уинфийлд, като въртеше незапалената пура в ръка. — Аз познавам работата им. Остави младите мъже да си изберат какъвто стил им харесва.

Деймън, който се ровеше из саката, извади едно и го приближи към себе си, за да види дали му става.

— В това утринно сако и онзи черен креп ще приличаме на истински създания на нощта — заключи. — Не смяташ ли, Стефан?

— Да, така е — съгласих се с каменна физиономия.

— Ето, пробвай това. — Деймън ми подхвърли сако с по-малък размер. Свалих своето и го облякох. Дрехата ми ставаше, само в гърдите и раменете ми бе малко широка. Деймън се бе разсеял и обсъждаше с шивача и Уинфийлд подплати и копчета. Хрумна ми, че в този миг бих могъл да скоча през прозореца и да избягам. Дали брат ми наистина щеше да изпълни всичките си заплахи? Наистина ли ще избие цялото семейство Съдърланд — или ще стори нещо по-лошо?