Читать «Ненаситност» онлайн - страница 20

Там беше моята плячка, невинна, както навярно се е сторила Бриджет миналата нощ на своя нападател. Погледна ме, когато приближих, но не помръдна. За част от секундата се озовах до нея и всичко приключи дори още по-бързо. Докато кръвта се стичаше в мен — скромно хранене, но все пак хранене — се облегнах на ствола на дървото, запят от изтощено облекчение. До този миг не бях осъзнал колко съм бил нервен и неспокоен, всяка секунда в плен на страха да не се поддам на глада. Изплашен от желанията вътре в мен, от вероятността всеки миг да ме завладеят.

Облекчението ми беше толкова огромно, че дори не чух приближаването на Лидия, проваляйки шанса си за бягство.

— Стефан? — рече тя и се огледа наоколо, очевидно любопитна да види този, заради когото бях хукнал с извинението, че искам да поздравя.

— Оказа се, че съм се припознал — смънках и неохотно се присъединих към Лидия и майка й на пътеката.

Те се впуснаха отново в любезен разговор, докато аз вървях мълчаливо до тях, подритвах камъчетата и се упреквах за бавните си рефлекси. Какво ми ставаше? Аз бях вампир. Да се измъкна от присъствието на Съдърланд не би трябвало да е трудна задача за мен, дори в настоящото ми отслабнало състояние. Неприятна мисъл ме загложди в едно кътче на съзнанието — алтернативното обяснение беше, че все още съм сред това семейство, защото го исках.

— Господин Салваторе, вие сте ужасно мълчалив — отбеляза госпожа Съдърланд. Стрелнах крадешком с поглед Лидия, която ми се усмихна, ясно показвайки, че майка й не си пада по фините намеци, а говори направо.

— Простете ми. Отдавна не съм общувал с хора — признах, когато завихме по пътеката за езда.

Госпожа Съдърланд стисна ръката ми. Дори и да усети колко е ледена, сигурно реши, че миналата нощ съм настинал.

— Откакто сте изгубили баща си? — попита ме нежно.

Кимнах. Това обяснение беше по-лесно от истината.

— Загубих брат си във войната с Мексико — довери ми по-възрастната жена, докато минавахме покрай малко момиченце и баща й, които разхождаха симпатичен дългокосмест дакел. — Ние сме девет братя и сестри, но с него бяхме най-близки. Въпреки многото братя и сестри, никой не би могъл да го замени в сърцето ми.

— Вуйчо Исай — промърмори Лидия. — Почти не си го спомням. Но винаги беше мил.

— Съжалявам да го чуя. Не исках да ви натъжавам — извиних се.

— Да си спомняш за починалите близки невинаги е тъжно — изтъкна госпожа Съдърланд. — Това е просто… начин да продължат да присъстват в нашия живот.

Думите й хвърлиха истинска светлина върху всички объркани мисли, които напоследък ме бяха завладели: как да остана свързан с човешката си страна, въпреки че съм приел превръщането си във вампир и как да не изгубя окончателно душата си. Да запазя миналото в настоящето бе най-важно. Както споменът за Кали ми попречи да нападна Бриджет, така връзката със семейството ми и с живота, който някога съм водил, щеше да ми помогне да запазя човечността си.

Въпреки че тя изобщо не приличаше на моята майка, за миг, докато слънчевите лъчи струяха върху бонето й и осветяваха посивелите й коси, а острите й сини очи бяха омекнали от обзелите я чувства, внезапно почувствах, че би могла да ми бъде майка. Че ако обстоятелствата бяха различни, щях да се чувствам щастлив в дома й.