Читать «Кушкундалево» онлайн - страница 7

— Защо закла тоя кон? — попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. — Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.

— То не е твоя работа — рекъл богаташът. — Ти гледай, па си мълчи.

Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и дигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите.

Онзи отдолу се провикнал:

— Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа отде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.

А момъкът му отвърнал от скалите:

— Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.

Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил, напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.

— Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.

— Добър вечер, сине — отвърнал старецът. — Защо ми идеш сам? Де ти се дяна жената?

— Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.

— Ами като поведе момата закъм ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?

— Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми сградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?

— Рече ли ти нещо, като хвръкна?

— Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш.“ А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.

— Помня го — рекъл старецът. — Кушкундалево.

— Тъй зер, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?

— Не знам, сине. Накрай света ще да е.

— Ами как ще го намеря, дядо?

— Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.

— Кого да питам?

— Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.

Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.

— Тука ли е, моми, Кушкундалево?

— Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.

— Ами Кушкундалево накъде е?

— Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.

И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал де е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои до една бука с патерици в ръка.