Читать «Холивудски интриги» онлайн - страница 232

В това време Джой излезе от „Сан Висенте“ и се спусна към океана, където имаше предупредителни знаци за наводнение, а морето си пробиваше път към добре поддържаните тераси на къщите в Малибу. Полицейски и пожарникарски екипи бяха излезли на пътя, за да връщат колите обратно и да се опитат да пренасочат част от движението, което сега се влачеше изключително бавно.

Това даде възможност на Джой да се замисли. Какво точно щеше да каже на Лара, когато най-после пристигне там? Истината — ето какво. Истината за шибания си живот, за усилията му да скъса с мрачното си минало и да стане актьор и как се беше върнал да види майка си и бе загазил, след като пое цялата отговорност за убийство, което не бе извършил.

И как майка му му се беше отблагодарила, като избяга с поредния неудачник, без дори да остави новия си адрес.

Но и той не беше идеален. Беше използвал Маделин точно както бе използвал и повечето жени — за секс или за каквото искаше от тях. После в живота му беше влязла Лара и го бе накарала да осъзнае, че е възможно да се грижиш за някой друг и да нямаш никакви долни мотиви.

Да. Щеше да й каже истината. Че тя е превърнала всичко в нещо особено. Че е животът му, истинската му любов, че са духовно свързани. Щеше да се остави на милостта й и да се надява тя да му прости.

Като че ли не искаше нищо от нея. Единственото, което искаше, беше да е тук заради нея, до нея, готов да я подкрепя и закриля при всички случаи.

Движението се беше забавило до пълзене. Привлече вниманието на едно ченге, застанало в средата на пътя.

— Какво става? — попита.

— Голяма катастрофа отпред — отговори ченгето. — Не ви съветвам да продължавате по този път, освен ако не живеете тук.

— Обаче живея — излъга той.

— Добре, но внимавайте.

— Ще внимавам — и включи радиото. Били Холидей пееше блус. „Добро утро, главоболие“. Много подходящо.

Нямаше търпение да стигне до целта си. До любовта си. До бъдещето си.

Алисън чу кучката да я вика. Да, Лара Айвъри помнеше името й. И така и трябваше. Беше й вярна приятелка, но това не беше достатъчно. Не. Лара Айвъри бе намерила за добре да я предаде.

Разбира се, че Лара помнеше името й. Скоро всички щяха да знаят името й.

Започна за мисли за това, какви снимки има. Коя щяха да сложат на корицата на „Тайм“? Имаше една моментална снимка, на която чичо Сирил я беше снимал с майка й, когато беше деветнайсетгодишна. Мразеше тази снимка, но ако отрежеха майка й, не беше чак толкова лоша. А и тя беше по-млада тогава, по-хубава.

Никога не си била хубава — подразни я един глас в главата й. — Винаги си била грозното момиченце. Винаги дебеланката. Никой не те харесваше. Никой не искаше да е с тебе. Тъпачката… Слонът… Буцата — омразните й прякори се върнаха, за да я преследват.

Хората щяха да си мислят, че е хубава, когато се появеше на корицата на „Тайм“. Хората щяха да я гледат с обожание, когато снимката й се появеше и на корицата на „Нюзуик“. Щеше да се включи и телевизията. В „Хард копи“ щяха да разказват историята й. В „Инсайд едишън“ щяха да говорят за нея. В „Праймтайм“. В „Дейтлайн“. Дори в „Шейсет минути“.