Читать «Мизъри» онлайн - страница 44

— Зная. Не съм толкова глупава, Пол.

— Убеден съм — отвърна той и почувства, че все повече се изнервя. Болката в краката му започваше да се обажда — беше много по-силна в тазовата област, защото бе седял почти час и разместените му кости протестираха.

„За Бога, запази самообладание, за да не загубиш всичко спечелено!“

„Но нима съм спечелил, или само си въобразя вам?“

— Тръгвам веднага — заяви тя и скочи от мястото си.

Пол уплашено я изгледа: разбра, че отново възнамерява да го лиши от лекарството му и този път щеше да го остави в инвалидния стол. Още от сега седящото положение му причиняваше болка, която щеше да стане непоносима, дори ако Ани се върнеше след час.

— Не е необходимо — побърза да каже той. — Засега и тази хартия ще свърши работа — и без това после ще преписвам…

— Само глупакът започва изработването на хубав предмет с лош инструмент — Ани взе топа хартия, сграбчи листа с двете размазани линии, смачка го на топка и го захвърли в кошчето за смет, сетне се обърна и го изгледа. Каменното изражение покриваше лицето й като маска. Очите й проблясваха като потъмнели монети.

— Незабавно тръгвам за града — заяви тя. — Зная, че гориш от нетърпение да започнеш, щом толкова ме обичаш — произнесе последната фраза безкрайно саркастично и несъзнателно издаде омразата, която изпитваше към себе си. — Боя се, че нямам време да те преместя в леглото.

Усмихна се, по-точно устните й се разтегнаха в гримаса, която му напомни ухилена кукла, и се приближи до него, като стъпваше безшумно с каучуковите си подметки. Погали го по главата — Пол не можа да се въздържи и потръпна от отвращение. Вялата й усмивка се разтегна.

— Ще побързам, въпреки че вероятно ще трябва да отложим с няколко дни започването на романа. Да, ще те боли толкова, че вероятно ще можеш да седиш едва след три дни. Много жалко. Шампанско то се изстудяваше в хладилника — сега ще го върна в килера.

— Ани, повярвай ми, мога да започна, ако…

— Не, Пол — тя стигна до вратата, обърна се и той отново се втренчи в безизразното й лице, където блясваха единствено очите й. — Размисли върху онова, което ще ти кажа: навярно смяташ, че можеш да ме излъжеш и да ме измамиш, защото изглеждам затъпяла и глупава. Но смея да те уверя, че не съм нито едното, нито другото.

Внезапно каменната й маска се пропука и през цепнатините надникна лицето на сърдито, умопобъркано дете. За миг му се стори, че ще умре от страх. Нима си бе въобразявал, че ще я надхитри? Как да играе ролята на Шехерезада, когато жената, която го държеше в плен, бе напълно луда?

Ани се втурна към него, пълните й крака щяха да продънят пода, колената й се свиваха и отпускаха, лактите й разсичаха като бутала застоялия въздух на спалнята. Вдигнатата й нагоре коса се развяваше около лицето й — фибите, които я придържаха, бяха изпопадали. Сега стъпките й не бяха безшумни — приличаше на Голиат, който нахлува в Долината на скелетите. Снимката на Триумфалната арка уплашено потрепери върху стената.