Читать «Ние и другите» онлайн - страница 7

Зихов не бе имал никакво намерение да го оставя, но в немощната ирония на бившия му командир звънна нещо като опит за предсмъртно сдобряване.

— Том, ама ти съвсем си откачил! Та аз дори ти се зарадвах, не видя ли?

Верин направи и опит за усмивка, но тя потъна в тресавището, закрило половината му лице.

— Тогава… бих могъл да те помоля за една услуга, а? Впрочем услугите са много — ако забравя някоя, подсети ме. Ох, тоя глад вече съвсем ме съсипа! Пренеси ме заедно с предавателя до контакта на вентилацията, та да мога да я изключа, докато ти излизаш, и пак да я включа. То кой я знае колко още кислород е останало в нея, щото ми се наложи да излизам много пъти, но все пак. Прелей мъничко въздух от резервите си в моя скафандър, колкото за половин час, не повече, прехвърли ми и храна. А най-важното: дай ми честната си дума, че никога никому няма да казваш за нашата среща. „Астрид“ е празен и толкоз!

За да не смущава мъчителните му усилия да говори по командирски твърдо, Зихов разглеждаше примитивния радиопредавател, който Томазо Верин сам бе сглобил от намерени из руините на кораба части: нарочно слаб предавател, толкова неграмотен в тая работа той не беше, а радиограмите — през големи интервали, та да създаде илюзията, че се намира далеч от Земята.

— Къде са другите?

— Случайно бях сам в тоя отсек.

— Не видях нито следа.

— Гробът на космонавта е Космосът, Зихов.

Борд-инженерът обаче се досети защо е заличил всяка човешка следа, та вече не сдържа избухването си.

— И ти си въобразяваш, че аз ще участвувам в твоята идиотска игра? Слагай шлема! Ще ти дам малко въздух и ще те взема на буксир. Здрава ли е черната кутия?

— Изхвърлих и нея. Зихов, моля те! — Умолителната гримаса на костеливото лице бе кучешки гладна.

— Но какво те е прихванало бе, човек? Вместо веднага да викаш за помощ — да ни разиграваш тоя театър?

— Как се посреща на Земята? — запита Верин все с тази кучешка надежда за къшей хляб.

— Хей, аз не мога да седя тука до безкрай, без да съобщя нещо, веднага ще пратят други — извика бордовият инженер, забравил, че точно това бе и най-разумното.

— Не казвай за мен, моля те!

Зихов нахлузи шлема си и дълго се насилва, докато произнесе спокойната фраза: „Всичко е наред, прониквам в носовия отсек.“ Човекът пред него умираше от глад и недостиг на чист въздух, а той, вместо да го спаси, се хващаше сам на въдицата му. Но нали на умиращите се изпълняваха последните желания?

Верин го дочака да свали шлема си с уголемени от напрежението очи, святкащи като станиолените ресни пред вентилационната решетка.

— Не им казах, но веднага ще го направя, ако смислено не ми обясниш какво означава цялата тая гавра с човечеството и какво още си намислил да правиш!

— Дай ми глътка вода! Останало ми е съвсем мъничко.

Зихов измъкна от шийната гривна на скафандъра си маркучето за вода и се наведе като майка, която даваше на бебето си да суче.

— Пий колкото си щеш, корабът е наблизо.