Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 2
Кристина Дод
Шотландия, 1808 година
Долината му принадлежеше, селото също и въпреки това жената препускаше към централния площад на Фрея Крегс, сякаш всичко тук беше нейно.
Лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, следеше с мрачен поглед непознатата, която прекоси в умерен галоп каменния мост и се смеси с тълпата. Беше пазарен ден и на големия площад бяха построени безброй сергии от кафяво платно. Гласовете на стотици търговци, хвалещи стоките си, отекваха във въздуха, ала непознатата, възседнала жив двегодишен жребец, доминираше над множеството. Кестенявокафявият кон танцуваше, сякаш беше горд, че я носи на гърба си, и само огънят в очите му и благородната раса бяха достатъчни да привлекат вниманието на хората.
Ада дамата на седлото възбуди дори повече внимание от коня. Първо я проследиха само бегли погледи, но много скоро всички зяпнаха.
Робърт се обърна към малката компания възрастни мъже, които по цял ден седяха на слънце пред кръчмата. И петимата зяпаха жената с отворени уста и лицата им се бяха сбръчкали още повече. Масата с доминото пред тях бе забравена. Шумното пазарене между купувачите и продавачите по щандовете бързо премина в приглушен шепот, всички очи се устремиха към непознатата.
Костюмът за езда от черна вълна я покриваше от главата до петите и й придаваше добродетелен вид, но беше толкова тесен, че подчертаваше всяка извивка на тялото й. Високата черна шапка имаше широка периферия и развяващ се черен воал. Маншетите на ръкавите бяха яркочервени, на шията й грееше червено шалче. Тези цветни петна радваха окото, но и шокираха. Имаше добре оформена гръд, тясна талия, краката бяха стегнати в черни ботушки, а лицето…
Божичко, какво лице!
Робърт не беше в състояние да отвърне поглед. Ако дамата се бе родила през Ренесанса, художниците щяха да чакат на опашка пред вратата й, за да я рисуват. Със сигурност щяха да я изобразяват като ангел, защото къдравата златноруса коса светеше сякаш отвътре и обкръжаваше главата й като ореол. В гъстите къдрици пламтяха медноцветни кичурчета и Робърт усети как пръстите го засърбяха да зарови ръце в прекрасната коса и да усети топлината и мекотата й. Меките бузи и големите кехлибарени очи под тъмнорусите вежди бяха в състояние да убедят всеки мъж, че е попаднал на небето, но енергичната брадичка предпазваше лицето й от опасността да изглежда като сладникава маска. Носът беше прав, а брадичката малко по-широка от идеала за класическа красота, но устните бяха пълни и червени, прекалено червени. Сигурно си слага червило, помисли си презрително Робърт. Изглеждаше като богата англичанка, но никоя изискана дама не би си помислила да черви устните си. Сигурно не пътуваше сама.
Жената се усмихна и му позволи да види белите зъби в устата й. Уста, която той щеше да изследва.
Робърт изруга тихо и се отблъсна от стената на кръчмата.
Как, по дяволите, му бе дошла тази мисъл?
Хамиш Макуин беше шумен и весел както обикновено. Преди много години бе загубил едната си ръка в служба на краля, но това не беше в състояние да помрачи доброто му настроение.
