Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 176

Залата, която се простираше на цели километри, имаше няколко етажа. Ротанов непрекъснато правеше опити да се спусне по-надолу, защото знаеше, че само на приземния етаж може да намери път към вътрешността на острова, към неговото сърце, което създаваше черните кораби… Езерото на забравата? Странно название, странно поетично, както всички имена, които произхождаха от бореите. Той си спомни обряда в храма на Юстара, спомни си и за Елна и се усмихна, сякаш видя във вътрешността на тази зала истински огън. Съществуваше ли изобщо път към това митично езеро? Той се луташе между неподвижните механизми вече втори час с надеждата да намери изход или поне отговор на съмненията си, но още повече се объркваше в лабиринта от загадки, в развалините от метал, в собствените си предположения. Най-накрая умората окончателно сломи волята му. Днешният ден беше много тежък, прекалено тежък дори за неговия здрав организъм. Беше жаден, наоколо имаше застояла, заразена от остатъчна радиация вода, и когато я гледаше, жаждата още повече го измъчваше. Тук-таме по стените гигантски охлюви излъчваха фосфоресцираща светлина, а на някои места светеха самите стени. Въпреки че дълги години не беше работила, залата все още криеше смъртна опасност. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук, но сега не можеше да намери обратния път. Купища от изкривен мъртъв метал и пластмаса се изпречваха пред него. Тук беше отровен дори въздухът, индикаторът отбелязваше наличие на неизвестни частици и сякаш желязно менгеме стягаше главата му и не му позволяваше да мисли, да действува.

Въпреки всичко Ротанов прекоси тази безкрайна зала, пълна с радиоактивен метал и тежки зловонни изпарения. Постепенно започнаха да се появяват и първите признаци на радиоактивно заразяване. Те бяха някак особени и настъпиха твърде бързо за една обикновена радиация. Жаждата му ставаше непоносима. Промени се и представата му за времето. И той беше принуден всяка минута да поглежда часовника си, за да не загуби чувството си за реалност. В замъгленото му съзнание се раждаха странни разкривени картини и звуци… Тик-так, тик-так… сякаш до ухото му тихо и упорито потракваше будилник. Той не го забеляза веднага. Може би защото повече приличаше на детска играчка, на механизирано пиленце и никак не подхождаше на обстановката на тази лишена от живот радиоактивна зала.

Такива играчки му купуваха, когато беше малък. Триъгълното телце, сплескано долу и широко горе, се поклащаше на тъничките си крачета, а огромните му очи, без да мигат, гледаха втренчено Ротанов и всеки път, когато пилето местеше крачета, се чуваше това „тик-так“.

— Здравей — каза то. — Какво правиш тук?

— Досега не съм срещал говорещи пилета.

— Не съм пиле.

— Какво си тогава?

— Робот информатор.

— Май искаш нещо от мен?

— Изпратиха ме да те намеря и информирам.