Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 159

— Кога ще завърши ремонтът на преобразувателите на втория канал? — В минути на сериозна опасност Торсон разговаряше с подчинените си внимателно, като се стараеше да разведри напрегнатата обстановка.

— Мощността е непостоянна. Ето къде е работата. Енергийните канали не са приспособени за предаване на информация. Филтрите в преобразувателите непрекъснато избиват.

— Сменете ги тогава!

— Вече на два пъти ги подменяхме и в четирите канала. Всички резерви свършиха. Трябва веднага да поискаме допълнителни комплекти решетки от корабите носачи!

— В тази обстановка? Откъде да ви намеря лодка, която ще може да се приближи до кораба в тази дяволска бъркотия?

— В такъв случай най-много след два часа ще прекъсне и третият канал.

Торсон се замисли.

— Добре, ще опитам. Нямаме друг изход. — И като превключи селектора на свързочниците, заповядва: — Предайте на „Н-15“ бързо да подготвят десет ракети с решетки и да ги изпратят една след друга от различни посоки към „Орфей“.

Той изключи и се облегна в креслото, съмнявайки се, че дори една от тези десет ракети ще стигне до целта.

След половин час на пулта заиграха зелени светлинки, което показваше, че флотът е открил разпръсната стрелба към своя флагман с товарни ракети. Автоматиката отказваше, пет последователно изстреляни ракети изчезнаха безследно, едва-що отделили се от корабите. Седмата и осмата се разбиха в борда на „Орфей“, като разпиляха в празното пространство своя безценен товар, и едва деветата най-после успя да се скачи с товарния хангар. Торсон още не бе оценил тази скъпо струваща победа, когато от „Н-17“ съобщиха, че на една от първите безследно изчезнали ракети е имало човек.

Нощта надничаше в илюминаторите на кораба. Непрогледната нощ на открития космос. „Н-17“ не участвуваше в щурма на сгъстеното пространство. Намираше се на най-горния ред на пирамидата, насочила острието си към затворената и невидима планета. Този кораб нямаше за задача да пробива. Не беше предвидено и да кацне в случай на успех, а трябваше да остане на външна орбита заедно с другите кораби носачи, които имаха задължението да зареждат с енергия групата за пробив, състояща се от тринадесет кораба. На „Н-17“ се намираха биолози, физици и математици — научният център на експедицията.

Ана не проумяваше какво може да прави един биолог в желязната кутия на кораба, лишен при това от възможността да кацне на планетата. Всъщност не можеше да разбере много неща. Защо Торсон е толкова предпазлив и бавен. Защо пробивът към планетата преминава неуспешно. Защо въпреки чудовищните мощности, изразходвани за пробива, те непрекъснато са изхвърляни навън. И най-после не можеше да си обясни защо изобщо дойде тук. В края на краищата Черната планета си оставаше за нея все така недостъпна, както и там, на Земята. Далечна, почти нереална.

Само изображението на флотилията от сто и четиридесет кораба върху екраните на централния информатор даваше някаква надежда, някакво усещане за пътуване, което още не е завършило. И за цел, но толкова далечна и нереална, колкото бе и преди. Но сега във всичко се прокрадваше и нотка на безизходност. Защото с всеки изминал ден, с всеки час тя все повече и повече се обезсърчаваше. Губеше вяра в успеха на експедицията и надежда, че някога ще зърне поне за миг лицето на човека, споменът за когото я накара да поеме по този далечен и труден път.