Читать «Дългият изгрев на Ена» онлайн - страница 10

Галактиката се разстилала над тях като огромна мъглива спирала, озарена от светлината на неразличими от такова разстояние звезди. А долу, под това светещо петно, се простирала безкрайната тъмна бездна на празното пространство. Само на уредите успявали да различат в дълбините й петънцата на далечни чужди галактики.

И тъкмо тук, съвсем близо до „Ленинград“, блестял яркосинкав гигант от първа величина.

Звезда, която не би трябвало да се намира в този район, а в звездните струпвания в центъра на галактиката.

Установяването дори на факта, че съществува такава звезда скитник, изпаднала от галактическата система, вече било голямо научно откритие. И разбира се, те решили да я изследват.

До звездата се намирала планета, толкова необикновена, колкото и светилото. Орбитата на звездата минавала перпендикулярно на еклиптиката на нашата Галактика и от всичко това следвало, че звездната система е дошла при нас от някакви невъобразимо далечни светове.

Олег замълча, размърда се и се обърна. Погледът му беше устремен някъде в тавана на бронираното помещение. Сякаш отново бе видял онова ослепително феерично видение, своя успех и нещастието си…

За да не го притеснява и да не му пречи, Ротанов леко придърпа ръкохватката на щурвала. Катерът плавно и незабележимо пое нагоре, като удължи траекторията на полета и времето на кратката, странна среща между двамата приятели, участвували заедно в десетки експедиции, съученици от училището втора степен, принудени сега да разговарят помежду си през бронираната плоча.

Гласът на Олег звучеше хладно и неестествено в шлемофона. Сякаш говореше чужд, непознат човек.

— Голяма част от онова, което сега ти разказвам — предупреди го той, — няма да бъде потвърдено в официалния доклад. Не се запазиха почти никакви материали. Повечето ленти са размагнитени. Дори корабният дневник…

— Добре. Продължавай. Не докладваш пред Съвета, на мен твоите ленти не са ми нужни. Макар че е жалко, разбира се…

— Жалко е слабо казано! Това трябва да се види! С думи не мога да предам и една десета част… И тъй, когато се приближихме, ни се стори, че планетата е забулена в гъста мъгла. Но после се усъмнихме. Имахме впечатлението, че тя изобщо няма повърхност.

— Нещо подобно на Юпитер? Втечнен газ?

— Де да беше така. Планетата не отразяваше светлината. В нито една част на спектъра. Повтарям, това трябва да се види. Под мъгливата обвивка се криеше черна бездна. На кораба работеше цялата снимачна апаратура и после десетки пъти разглеждах лентите. Планетата сякаш нямаше повърхност. Лъчът на локатора потъваше надолу като в масло и не се връщаше обратно. Там изчезваха безследно всяка светлина, всяко излъчване.

— И ти, разбира се, реши да кацнеш…

— Така и щях да направя, не исках да изпусна тази черна загадка. Но ми попречиха. Виждал ли си някога кълбовидна мълния?

— Само в лаборатория.

— Тогава си представи няколко подобни светещи бодливи кълба, увеличени петдесетина пъти. Шест такива парчета изневиделица изскочиха от мъглата на планетата и се понесоха към нас, пресичайки курса на кораба по най-прекия път, сякаш за тях не съществуваха нито законите за привличането, нито законите на балистиката. А може би изобщо не притежаваха маса — не знам. На екрана на локатора те не се появиха. Само през оптиката се виждаха пъстрите им обвивки. Ако не беше разликата в електрическите потенциали на тяхната повърхност, щяха да бъдат съвсем незабележими. Отначало не ги приех сериозно. Те минаха встрани от кораба. По-точно, пръснаха се в кръг и нашият кораб се оказа в центъра.