Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 3

Не се разтревожи дори когато чу пронизителното цвилене на подплашени коне и отдалеч се разнесе бесният им тропот, а неговият кон забави ход и продължи предпазливо напред. Конете се носеха право към тях, надолу по близкия склон и очевидно бяха завладени от паника. Малко след това граф Медни различи жребецът-водач, с блеснали, изцъклени от ужас очи и разширени, пръхтящи ноздри.

Графът извика и размаха ръце, надявайки се да отклони посоката, в която препускаше жребеца, но конят бе твърде подплашен, за да го забележи. Нищо не можеше да се направи. Граф Медни дръпна рязко юздите и насочи своя кон право в блатото, надявайки се, че почвата отдолу ще е достатъчно твърда, за да ги издържи, докато премине стадото. Конят му се препъна в крайбрежната тръстика, замята отчаяно крака, търсейки здрава опора и миг по-късно се стовари с плясък в студените води на лагуната, обливайки графа с фонтан от кална вода, а след това заплува напред, понесъл храбро своя окован в метал ездач.

Ето че стадото ги отмина. Графът се зачуди какво го е подплашило, защото знаеше добре, че не беше никак лесно да бъдат изплашени рогатите камаргски коне. Ала още докато насочваше коня си обратно към брега, отнякъде долетя звук, който не само му помогна да си обясни странната бъркотия, но и го накара да постави ръка на дръжката на меча си.

Това бе хлъзгащият, лигав звук, звукът на барагуна — блатният брътвежник. Колцина от тези чудовища бяха останали живи. Създадени бяха от предишния Пазител, който ги използвал тях за да тероризира населението на Камарг, преди да дойде граф Медни. Графът и хората му се бяха захванали с унищожаването на тази чудовищна раса, а малкото, останали живи екземпляри се принудиха да ловуват само нощем и да избягват големи групи от хора.

На времето барагуните също са били хора, преди да бъдат заробени, заточени и трансформирани в лабораторията на предишния Пазител. Сега те бяха чудовища, високи осем фута, а на широчина достигащи пет, с жлъчен цвят на кожата, хлъзгащи се по корем през тресавището, като се изправяха само, когато трябваше да се хвърлят напред и да сграбчат жертвата със своите здрави като стомана нокти. Случеше ли се, макар и рядко, да срещнат някой самотен пътешественик, те се отдаваха на бавна и мъчителна мъст, откъсвайки и поглъщайки един по един крайниците на нещастника пред изцъкления му поглед.