Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 20

В същата тази вечер, докато тичаше безшумно по опустелия коридор, Изелда нямаше ни най-малка представа, че я следят. Зад гърба й се прокрадваше прегърбена фигура, облечена с черно наметало и скрила закривен кинжал в ръкава на дясната си ръка.

Изелда изтича нагоре по извитите стълби към кулата, с разтуптяно сърце и устни, разцъфнали в усмивка и излезе на малката оръдейна площадка, където баронът вече я очакваше.

Той се поклони ниско, след това я прегърна нежно и плъзна ръце по тялото й, обгърнато в тънка, мека коприна. Целувката му беше по-страстна от обикновено, почти груба и дъхът на девойката секна, докато отвръщаше на барона, обгърнала с ръце широките му, облечени в кожа рамене. Ето че ръката на барона се плъзна надолу, обгърна снагата й и я привлече плътно към себе си. В първия миг момичето се поддаде, но веднага след това направи опит да се освободи, завладяна от непозната паника.

Ала баронът продължаваше да я притиска, задъхан. Тъничък лъч лунна светлина озари лицето му през близкия прозорец и Изелда видя, че веждите му бяха сбърчени, а очите горяха в огъня на страстта.

— Изелда, ти трябва да се омъжиш за мен. Ще напуснем замъка още тази нощ, а призори ще бъдем отвъд граничните кули. Баща ти няма да посмее да ни преследва до Гранбретан.

— Баща ми ще посмее всичко — отвърна тя със спокойна увереност, — но аз, милорд, не бих желала да му създавам неприятности.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да се омъжа за вас без неговото съгласие.

— А той ще го даде ли?

— Опасявам се, че не.

— Тогава…

Тя отново опита да се отскубне от прегръдката му, но здравите му ръце сграбчиха китките й. Изелда се изплаши и се зачуди как доскорошният й копнеж се бе превърнал толкова бързо в уплаха.

— Трябва да си вървя.

— Не! Изелда, не обичам да ми се съпротивляват. Първо твоят твърдоглав баща ми отказа, а сега и ти! По-скоро бих те убил, отколкото да те оставя, ако незабавно не ми обещаеш, че ще дойдеш с мен в Гранбретан! — Той я дръпна грубо към себе си и впи устни в нейните. Момичето изстена болезнено и направи отчаян опит да се освободи.

В този миг мрачната, облечена в черно наметало фигура влезе в помещението, стиснала в ръка оголения закривен кинжал. Стоманеното острие блесна на лунната светлина и баронът забеляза натрапника, но въпреки това продължи да стиска Изелда в обятията си.

— Пусни я — каза тъмната фигура, — иначе ще забравя за законите на гостоприемството и ще те убия.

— Боуджентъл! — изхлипа Изелда. — Бягай да повикаш татко — нямаш достатъчно сили да се биеш с него!

Барон Мелиадус се изсмя и захвърли Изелда в ъгъла на оръдейната площадка.

— Да се бие ли? Това няма да е бой, философе — това ще е клане. Отдръпни се и ми стори път — ще взема и момичето.

— Върви си сам — отвърна Боуджентъл. — Приканвам те да го сториш, защото не желая смъртта ти да тежи на моята съвест. Ала Изелда ще остане тук.