Читать «Дверите на Скръбния дом» онлайн - страница 8

— Да не би да ти се разкри тайната на Гуглата, момиче? — попита бившият жрец.

— Не.

— Кое е смешното тогава?

Тя поклати глава. „Бях очаквала да се озова поне в добра компания… това ако не му се вика обрат. Ето ти я, онази дивашка жажда на селяците да те разкъсат, ето я жарта, разровена от императрицата, за да се разпали…“

— Дете!

Гласът бе на много възрастна жена, все още властен, но излъчващ в същото време отчаяние и жал. Фелисин притвори за миг очи, след това се обърна и видя мършавата старица след грубия мъж с лице на звяр. Беше само по долни дрехи, опърпани и мръсни. Но с благородна кръв, как иначе.

— Лейди Гейсен.

Старата дама протегна разтрепераната си ръка.

— Да! Съпругата на лорд Хирлак! Аз съм лейди Гейсен… — Думите излязоха от устата й, сякаш беше забравила коя е, и тя се намръщи зад напуканата, изсъхнала помада, покриваща бръчките й, и зачервените й очи се приковаха във Фелисин. — Познавам те — изсъска старицата. — Домът Паран. Най-малката дъщеря. Фелисин.

Фелисин изстина. Обърна се и се загледа към площада: стражите стояха, подпрели се на дългите си пики, подаваха си мехове с ейл и пъдеха мотаещите се все още последни рояци мухи. За подутото муле беше дошла кола и от нея наслязоха оцапани с пепел мъже, носеха въжета и куки. Оттатък стените, обкръжаващи Площада, се издигаха пъстроцветни кули и куполи. Домъчня й за сенчестите улици между тях, домъчня й за тихия и уютен живот, свършил окончателно едва преди седмица, за грубите, дрезгави заповеди на Себри, докато водеше в раван любимата си кобилка. А тя поглеждаше нагоре, обръщаше кобилата леко и нежно и виждаше зелените корони на дърветата, отделящи манежа от фамилните лозя.

Грубият мъж до нея изсумтя:

— Гуглата да ме стъпче дано, има чувство за хумор тая кучка.

„Коя кучка?“ — зачуди се Фелисин, но успя да запази външно спокойствие, вече изгубила уюта на спомените.

Бившият жрец се размърда.

— Сестринско дърлене, а? — Помълча и добави сухо: — Май беше малко прекалено.

Престъпникът изсумтя отново, след което се наведе напред и сянката му падна над Фелисин.

— Разстриган жрец си, а? Императрицата не си пада много по храмовете.

— Не е тя. Отдавна го зарязах благочестието. Сигурен съм, че императрицата би предпочела да си бях останал в обителта.

— Пука й на нея — отвърна му презрително престъпникът.

Гласът на лейди Гейсен изхъхри отново:

— Трябва да говориш с нея, Фелисин! Апелация! Имам богати приятели…

Тоя път звярът изръмжа:

— По-натам по веригата, дърто. Там са ти богатите приятели!

Фелисин само поклати глава. „Да говоря с нея? От месеци не е било. Дори когато умря татко.“

Настъпи мълчание и се проточи дълго, също като тишината, която беше царяла преди този изблик от злобни подмятания, но после някогашният жрец се окашля, изхрачи се на земята и промърмори:

— Не си струва да търсиш спасение от жена, която само изпълнява заповеди, лейди, нищо, че е сестра на момичето…

Фелисин трепна и го погледна сърдито.

— Намекваш, че…

— Нищо не намеква той — изръмжа звярът. — Забрави какво имаш в кръвта, какво трябва да е според извратените ти представи. Това е работа на императрицата. Сигурно си въобразяваш, че е лично, и може би ти е нужно да мислиш така, след като си…