Читать «Заложници в Рая» онлайн - страница 101

Клифърд Саймък

— Да, Б. Дж.

— Маркус дойде тук да търси Мона Кямпбъл. Каза, че имал сведения, че е някъде насам. Ставаше дума за някаква стара стопанска къща. Предполагам, че е тази.

— И на мен каза това — отвърна спокойно Фрост. — Изглежда мислеше, че аз знам нещо за нея.

— А ти знаеш ли?

Фрост поклати глава.

— Абсолютно нищо — отвърна той.

— Е — каза Б. Дж., — ще се ходи пак за гъски. Ще я открием тези дни.

Изкачи се тежко по стълбата.

— Представи си само — каза Ан. — Връщаш се. Мога да ти приготвя още една вечеря.

— Аз пък ще изляза и ще купя червени рози и няколко свещи.

Отново си спомни топлината, утехата и чувството за истински живот, който тази жена можеше да донесе в една бедна и скучна стая. Спомни си също как празнотата и горчилката на окаяния му живот изчезнаха в нейното присъствие, и как той почувства близост и приятелство, които не беше познавал.

Любов? Учуди се той. Любов ли беше това? Как да разбере човек? В този първи живот на човека едва ли има време за любов — нито дори време да помисли и разбере какво е тя. А във втория живот ще има ли време? Сигурно, защото времето ще бъде безкрайно. Но човекът ще продължи ли в безкрая на това време своя материализъм както в първия живот? Ще стане ли друг човек, или ще си остане същия. Ще отнесе ли човек клеймото на първия живот и във вечността?

Тя се обърна с лице към него. По бузите й се стичаха сълзи.

— Ще бъде същото — каза тя.

— Да — отвърна той. — Ще бъде същото.

При все, че добре разбираше, че няма да е същото. Земята не можеше да остане същата. Мона Кямпбъл беше открила истина, която може би никому няма да каже, но след години ще дойдат други, които също ще я открият и светът ще узнае. И с нова сила ще почувства агонията и терзанията на съзнанието. Истините, внушавани и трупани с години, ще бъдат пресяти и преоценени. Вечният Център ще бъде оспорен в своите обещания с други обещания. Обещания, забулени в тайнство и вяра, и светът отново ще попадне между воденичните камъни на схващания и убеждения.

— Дан — каза Ан. — Моля те, целуни ме и да се качваме. Б. Дж. навярно вече се безпокои за нас.

Тридесет и седем

Човекът седеше до пътя и се взираше в пространството, но явно не гледаше и не виждаше нищо. Погледа му обаче не беше празен. В очите му проблясваше живот.

Беше само по панталон, прерязан над коленете. Дългата му коса свободно падаше по лицето му. Брадата му беше сплъстена и покрита с пясък. Имаше измъчен и изнурен вид. Кожата му беше почерняла от слънцето.

Мона Кямпбъл спря, излезе от колата и се загледа за малко в него. Той с нищо не показа, че е усетил присъствието й. Стана й тъжно, защото забеляза у този човек обърканост, празнота и всячески ограбен живот.

— Да ви помогна с нещо? — запита тя.

Неочаквания звук наруши погледа му. Леко обърна глава и се втренчи в нея.

— Какво Ви безпокои? — запита тя.

— Какво ме безпокои? — запита той с извисена интонация. — Какво Не Ме безпокои? Човек може ли да каже и разбере кое го безпокои и кое не?

— Понякога — каза тя. — Не винаги. Границата понякога е незначителна.

— Ако бях постоянствал — каза той. — Ако бях се молил малко по-силно, по-горещо. Ако бях изкопал дълбоката дупка и бях изправил кръста. Но… карай да върви.