Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 50

— Защо, това е част от работата ми — възразих аз. — От време на време и аз прочитам по някоя книга.

— Един от най-големите ни автори живее тук — небрежно додаде той. — Може да сте чели нещо от него. Роджър Уейд.

— Аха.

— Явно не се интересувате от исторически романи — тъжно се усмихна той. — Но се продават като топъл хляб.

— Не ме разбрахте, мистър Спенсър. Веднъж ми попадна негова книга. Голям боклук. Или не биваше да го казвам?

Той се усмихна.

— Не, защо, това е не само вашето мнение. Но важното е, че щом се появи в книжарниците, се разпродава. А на всеки издател му трябват поне двама такива, като имате пред вид колко скъп стана животът.

Хвърлих поглед към златното момиче. Беше си изпила лимонадата и сега поглеждаше към миниатюрното си часовниче. Барът се бе позапълнил, но все още не беше шумно. Двамата тарикати още ръкомахаха, а самотният пияница вече си имаше двама другари. Погледнах отново към Хауард Спенсър.

— Има ли нещо общо с проблема ви? — попитах. — Имам пред вид този Уейд.

Той кимна. После много внимателно ме огледа.

— Разкажете ми нещо за себе си, мистър Марлоу. Ако нямате нищо против, разбира се.

— Какво да ви разкажа? Вече от доста време съм частен детектив. Сам съм, без семейство, наближавам средна възраст, не съм богат. Неведнъж съм бил в затвора и не се занимавам с бракоразводни дела. Обичам алкохола, шаха, жените и още едно-две неща. Полицията много-много не си пада по мен, но с един-двама от тях се разбирам добре. Тукашен съм, роден съм в Санта Роза, и двамата ми родители са починали, братя и сестри нямам и ако един ден ме претрепят в някоя тъмна уличка, а това може да се случи на всеки от моя бранш и на много хора с друга професия или изобщо без никаква професия, никой няма да заплаче за мен.

— Разбирам, но това не беше съвсем отговор на въпроса ми.

Допих джина с портокаловия сок. Не ми хареса.

— Пропуснах нещо, мистър Спенсър. В джоба си имам портрет на Мадисън.

— Портрет на Мадисън ли? Боя се, че не ви…

— Банкнота от пет хиляди долара. Винаги я нося, за късмет.

— Боже господи — прошепна той. — Но това е ужасно опасно.

— Кой беше казал, че от определен момент нататък всички опасности са еднакви?

— Мисля, че Уолтър Бейджхот. Но той имаше пред вид алпинистите. — Спенсър се усмихна. — Извинете, но книгоиздателят си е книгоиздател. Вие сте прав, Марлоу. Ще рискувам и ще ви се доверя. Ако не го направя, ще ме пратите по дяволите, нали?

Аз също му се усмихнах. Той повика келнера и поръча още по едно.

— Ето каква е работата — започна Спенсър, ка то внимателно подбираше думите си. — Имаме големи неприятности с Роджър Уейд. Напоследък взе да пише зле и зад това се крие нещо. Типична де пресия. Безумни пиянства и нервни кризи. От време на време изчезва по за няколко дни. Наскоро блъсна жена си по стълбите и я вкара в болницата с пет счупени ребра. В обикновения смисъл на думата отношенията им не куцат ни най-малко. Но като се напие, направо откача. — Спенсър се облегна назад и ме загледа мрачно. — Ние трябва да получим книгата му завършена. Много ни трябва. Донякъде от това зависи работата ми. Обаче искаме и нещо повече. Искаме да спасим един много способен автор, който обещава да напише по-хубави неща от досегашните. Но нещо не е наред. Сега, откакто съм тук, дори не пожела да се видим. Знам, че трябва да се обърна по-скоро към някой психиатър. Но мисиз Уейд не е съгласна. Тя е убедена, че той е напълно с всичкия си, но нещо го гнети. Например някой изнудвач. Те са женени от пет години. Може да има нещо в миналото му, от което да се бои. Може — това, разбира се, е само предположение, — може да е ударил човек с колата и да е избягал и някой случаен свидетел сега да го изнудва. Нямаме представа какво може да е. Но искаме да разберем. Готови сме да платим, за да оправим нещата. Ако работата се окаже медицински случай, няма какво да се прави. Ако не, тогава трябва да има някакъв отговор. А междувременно е необходимо да се погрижим за безопасността на мисиз Уейд. Той може да я убие следващия път. Всичко се случва.