Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 36

— Хайде, мърдай — каза той жално. — Човек трябва от време на време да се прибира при семейството си.

Излязох с него и затворих вратата. Затворих я тихо, сякаш някой току-що бе умрял вътре.

10

Извадих от джоба си второто копие на описа на личните ми вещи, подадох го и се разписах на първото. Напъхах си нещата обратно по джобовете. В дъното до бюрото на регистрацията седеше сгърбен някакъв човек. Когато се запътих към вратата, той се изправи и ме заговори. Беше дълъг около един и деветдесет и слаб като глист.

— Да ви закарам ли до вас?

Мътната светлина го правеше да изглежда като младолик старец, изморен и скептичен, но нямаше вид на мошеник.

— Колко ще ми струва?

— Гратис. Аз съм Лони Морган, репортер от „Джърнал“.

— А, отразявате значи новините от полицията?

— Само за тази седмица. Иначе съм прикрепен към кметството.

Излязохме и потърсихме колата му на паркинга. Погледнах към небето. Имаше звезди и светлината им ми се стори ослепителна. Нощта бе прохладна и приятна. Поех си дълбоко въздух. После се качих в колата и потеглихме.

— Живея чак на Лоръл Каньон. Затова можете да ме оставите някъде по пътя.

— Когато е да ви приберат, идват с кола, но как ще се върнете после, хич не ги интересува. Това дело ми е интересно, по един такъв нездрав начин.

— Оказа се, че няма да има дело. Тери Ленъкс се е застрелял днес следобед. Поне така разправят.

— Колко удобно — забеляза Лони Морган, загледан напред. Колата му тихо се носеше по утихналите улици. — Сега още по-лесно ще си построят стената.

— Каква стена?

— Някой издига стена около делото Ленъкс, Марлоу. Достатъчно сте умен, за да го забележите и вие. Изобщо не се вдигна шумът, който заслужаваше. Прокурорът замина тази вечер за Вашингтон. На някаква сесия. Напусна града по средата на най-сладкото дело, което щеше да му направи реклама за години наред. Защо?

— Мен не ме питайте. Аз бях прибран на топло.

— Защото някой му е намазал достатъчно ръката. Нямам предвид най-просташкото — пачка банкноти, но са му обещали нещо голямо, а в това дело само един човек е в състояние да направи това. Бащата на момичето.

Облегнах си главата в ъгъла.

— Не ми звучи много правдоподобно. А пресата? Харлан Потър е собственик на няколко вестника, ами другите?

Той ми хвърли развеселен поглед и отново се съсредоточи в шофирането.

— Работил ли сте като репортер?

— Не.

— Вестниците се притежават и издават от богати хора. А те всички членуват в един и същ клуб. Конкуренция съществува, и то много остра, за тираж, пикантни заглавия, големи новини. Но само дотолкова, доколкото това не засяга авторитета и общественото положение на собствениците. В случай на нещо такова веднага спускат похлупака. А делото Ленъкс, момчето ми, вече е под похлупак. Ако го бяха раздухали, както си му е редът, щеше страхотно да надуе тиражите. В него има всичко необходимо. Процесът щеше да привлече журналисти от цялата страна. А ето че процес няма да има. Защото Ленъкс взел, че излязъл от играта, преди тя да е започнала. Както ви споменах вече — по един много услужлив за Харлан Потър и семейството му начин.