Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 199

— Голям инат сте, не съм срещал втори като вас. Нима продължавате да ровите из онази каша?

— Има едно-две неща, които ме смущават. Сега мога ли да очаквам отговор на въпроса си, дали ме посетихте в пандиза от името на Харлан Потър?

Той кимна. Докоснах леко бузата си. Раните бяха зараснали и подутината се беше разнесла, но изглежда, че един от ударите ми беше засегнал някакъв нерв. Все още усещах част от бузата си като схваната. Непрекъснато, без да се усещам, я опипвах с ръка. С течение на времето щеше да мине от само себе си.

— И че по време на пътуването си в Отатоклан сте бил временно упълномощен като представител на прокуратурата?

— Да, но престанете да ги говорите тези неща. За мен връзката с мистър Потър беше от голямо значение. Може би съм си придал излишна важност.

— Нима вече не е?

Той поклати глава.

— Не, той си урежда юридическите въпроси чрез адвокатските фирми в Сан Франциско, Ню Йорк и Вашингтон.

— Предполагам, че страшно ме мрази — ако изобщо си спомня за мен.

Ендикът се усмихна.

— Колкото и да е странно, той за всичко обвинява зет си, доктор Лоринг. Човек като Харлан Потър трябва да обвинява някого. Няма начин той самият да има вина. Според него, ако Лоринг не бил давал на мисиз Уейд опасни наркотици, нищо нямало да се случи.

— Греши. Вие нали видяхте тялото на Тери Ленъкс в Отатоклан?

— Видях го. В задната стаичка на една дърводелска работилничка. Нямаха дори морга. Дърводелецът тъкмо правеше ковчега. Тялото беше ледено-студено. Видях раната в слепоочието. Няма никакво съмнение, че беше той, ако в това именно се съмнявате.

— Не, мистър Ендикът, не съм се съмнявал в това, защото с лице като неговото трудно може да стане грешка. Макар че е бил леко дегизиран, нали?

— Лицето и ръцете бяха потъмнени, а косата беше боядисана черна. Но белезите все така си личаха. Пък и отпечатъците от пръстите много лесно ги сравнихме с оставените в къщата му.

— Какво ще кажете за полицията в Отатоклан?

— Примитивна. Шефът им е полуграмотен. Но знаеше как се снемат отпечатъци от пръсти и всичко останало. Времето беше горещо, дори прекалено. — Той се намръщи, извади цигарата от устата си и я хвърли небрежно в олромен базалтов пепелник. — Трябваше да донесат лед от хотела. И то много. Никакво балсамиране. Всякакво бавене беше недопустимо.

— Говорите ли испански, мистър Ендикът?

— Само няколко думи. Управителят на хотела ми превеждаше. — Ендикът се усмихна. — Голямо конте и тарикат. Имаше вид на мошеник, но беше много учтив и услужлив. За нула време приключихме с цялата работа.

— Получих писмо от Тери. Предполагам, че мистър Потър знае за него, защото споменах пред дъщеря му, мисиз Лоринг. Даже й го показах. Вътре имаше портрет на Мадисън.

— Какво имаше?

— Банкнота от пет хиляди долара.

Той повдигна вежди.

— Брей! Е, можел е да си го позволи. Жена му, като се оженили втория път, му броила на ръка четвърт милион. Имам сведения, че е възнамерявал, така или иначе, да се прехвърли да живее в Мексико — независимо от случилото се. Какво е станало с парите, нямам представа. По този въпрос не бях осведомен.