Читать «Дългото сбогуване» онлайн - страница 13

Аз стоях на прага и не се отместих да го пусна вътре.

— Пет стотака плюс пищова — казах аз.

Той разсеяно наведе очи и го погледна. После го пусна в джоба си.

— Може да потрябва. На теб, не на мен.

— Влизай тогава.

Аз се отместих и той се втурна изтощен в стаята и се пльосна в едно кресло.

Във всекидневната беше все още тъмно поради гъстите храсти, засадени от собственичката точно пред прозорщте, Запалих лампата и го изръсих за една цигара, Запалих я и го погледнах. Разроших си косата, която и без това беше рошава. Лепнах си на лицето една уморена усмивка.

— Защо, казваш, да проспя това прекрасно утро? Значи в десет и четвърт. Дотогава има много време. Ела в кухнята да направя по едно кафе.

— Ей, ченге, много загазих.

За пръв път ме наричаше ченге, но пасваше аз начина, по който се появи, на облеклото му и на пистолета.

— Денят ще бъде вълшебен. Излезе лек ветрец. Онези дърти евкалипти отсреща взеха да си шепнат нещо. Сигурно си опомнят за едно време в Австралия, когато под тях са скачали кенгурута, а коалите са играели на „дий, конче“. Разбрах, че си загазил. Но ще говорим за това, след като изпия едно-две кафета. Главата ми е винаги празна, като стана от сън. Така че ела да чуем какво ще кажат производителите на кафе.

— Слушай, Марлоу, не е време за …

— Горе главата, старче. Аз купувам само най-доброто кафе — от господата Хъгинс и Янг. Тяхното кафе се нарича „Хъгинс-Янг“. На него са посветили живота си и то им е едничката радост и гордост. Тези дни ще се погрижа да им отдадат заслуженото признание. Засега освен пари друго не са получили. Но нима това стига на човека?

С тези бодри приказки аз го оставих и влязох в кухнята. Пуснах топлата вода да тече и свалих кафеварката от лавицата. Докато отвия горната част и отмеря дозата кафе, потече вряла вода. Налях, колкото трябва, в долната част на машинката и я поставих на огъня. После завинтих горната част с кафето.

Той бе ме последвал в кухнята. Облегна се първо на вратата, но след това мина покрай мен, вмъкна се в нишата за хранене и седна на единия стол. Още трепереше. Свалих от горната лавица шише уиски и му налях в една голяма чаша. Бях сигурен, че чашата трябва да е голяма. Но дори при това положение трябваше да я хвана с две ръце, за да я доближи до устата си. Отпи една глътка, сложи чашата на масата, при което тя глухо издрънча, и рязко се облегна назад.

— За една бройка да изгубя съзнание — промърмори той. — Имам чувството, че от една седмица не съм си лягал. Снощи изобщо не мигнах.

Кафето всеки момент щеше да стане. Намалих пламъка и започнах да наблюдавам как водата се изкачва. Тя се задържа за миг на дъното на стъклената тръбичка. Усилих пламъка, колкото да й позволя да премине извитата част на тръбата, и веднага пак го намалих. Разбърках кафето и го захлупих. Сложих кухненския часовник на три минути. Ти си бил голям маниак бе, Марлоу! Нищо не може да ти попречи, като си вариш кафето. Нито дори пистолет в ръката на някой отчаян тип. Сипах му още една доза. — Седи и мълчи. Само седи.