Читать «Избор на богове» онлайн - страница 4

2.

Той не можеше да забрави срещата си с онази мечка, но странно, не успяваше и да си спомни какво точно се беше случило. Опитите да си припомни това занимаваха мислите му през последните няколко дни, но и сега, както и тогава, все не можеше да открие отговора. Звярът, надигнал се внезапно от дълбоко издълбаното речно легло, го беше изненадал и той нямаше никаква възможност да избяга, защото мечката се намираше прекалено близо. Сигурен бе, че не стрелата бе причинила смъртта и, тъй като разполагаше с твърде малко време, за да се прицели добре. И въпреки това мечката издъхна, просната почти в краката му, повлечена от устремната си атака. Но в онзи миг, преди тя да умре, нещо се беше случило и точно това нещо той не можеше да си спомни. Със сигурност беше сторил нещо, но не знаеше какво би могло да е. В някои моменти му се струваше, че почти е отгатнал отговора, но той отново потъваше в дълбините на съзнанието му, сякаш имаше нещо, което той не биваше да узнае, нещо, което неговият вътрешен, скрит разум не му позволяваше да научи. Той пусна торбата до себе си и подпря лъка си на нея.

Вгледа се отвъд широката, обрамчена със стръмни скали и обагрена в есенни цветове долина, където двете големи реки се срещаха. Нямаше съмнение, че тя бе точно такава, каквато му я бяха описали ловците, които бе срещнал при големите плата преди повече от месец. Усмихна се на себе си, докато си мислеше за тях, защото те бяха приятни хора. Предложиха му да остане и той почти се съгласи. С тях имаше едно момиче, с което се бе смял и чийто смях избликваше дълбоко от гърлото и, както и един млад мъж, който бе положил ръката си върху неговата в знак на побратимяване. Но въпреки това той не можеше да остане.

Слънцето се издигаше и пленени в лъчите му, кленовете покрай най-далечната скала избухнаха внезапно в червени и златни пламъци. Там, на скалистия нос, под който се сливаха реките, се издигаше огромната каменна къща, за която ловците му бяха разказали, с многобройните си комини, подобни на пръсти, насочени към небето.

Младият мъж вдигна бинокъла, който висеше отпред на гърдите му, и го нагласи пред очите си. При това движение мечите нокти на огърлицата му изтракаха.

Джейсън Уитни привърши утринната си разходка, а тя бе, каза си той, най-хубавата му разходка досега, макар всяка сутрин да си мислеше точно същото, докато изкачваше лекия склон към вътрешния двор, усещайки как миризмата на пържен бекон и яйца се носи от кухнята, където се разпореждаше Тачър. Тази сутрин наистина е хубава, настоя той пред себе си. Беше толкова свежа, с леко щипещия студ, който издигащото се слънце вече прогонваше. А листата, помисли си той, листата са просто съвършено красиви. Той бе стоял на скалистото било и се бе любувал на реките, които (сякаш да подчертаят великолепието на есенните цветове, на чиито фон течаха) бяха по-наситеносини от обикновено. Ято диви гъски летеше над долината, ниско над върховете на дърветата, а в едно от малките езерца, осеяли наводнената околност, бе нагазил до колене във водата един лос и потопил муцуна в нея, пасеше лилии. Щом вдигнеше глава, могъщите му рога пръскаха наоколо водопад от бисерни капки. Дори оттам, където бе застанал, Джейсън сякаш чуваше този водопад, макар да знаеше, че е твърде далеч за това.