Читать «Избор на богове» онлайн - страница 15

— Опита ли да разговаряш с него?

— Не — отвърна Червения облак. — Мога да разговарям с цветята и течащите реки и те ми отговарят, но с един извънземен — просто не знам откъде да започна.

— Добре — каза Джейсън. — Ще се поразходя дотам и ще видя какво си е наумило, ако въобще си е наумило нещо. Ако изобщо успея да вляза в контакт с него. Подсказва ли нещо откъде би могло да е дошло?

— Предполагам се е телепортирало. Нямаше никакви следи от кораб.

— Обикновено не идват с кораби. Като нашите хора. Машината от какъвто и да е вид обременява и ограничава. Скитането по звездите не е нещо необичайно, разбира се, макар че в началото мислехме точно така. Въобразявахме си, че сме направили велико откритие, когато първият от нас започна да развива парапсихични способности. Но не се оказа чак толкова гениално откритие. Беше просто нещо, за което ние, твърде заети като технологична раса, не си бяхме направили труда да помислим. А дори и някой да бе мислил или отворил дума за това, щяха да го вземат на присмех.

— Никой от нас не е посещавал звездите — каза Червения облак. — Не съм сигурен дали някой притежава реална възможност за това. Толкова сме затънали в света, в който живеем, и в тайните, които той крие, че може дори и да не подозираме за скритите заложби, които притежаваме, ако изобщо имаме такива. Но сега…

— Мисля, че точно вие притежавате силата и я използвате за най-доброто от всички неща. Вие познавате природата около вас и сте се вкопчили в нея повече, откогато и да било. За това сигурно е нужен някакъв психичен инстинкт. Може и да не е толкова романтично като да бродиш сред звездите, но се изисква, вероятно, едно позадълбочено разбиране.

— Благодаря ти за добрите думи. Може би има истина в това, което казваш. Имам една красива и наивна внучка, родена много поколения след мен, която е едва на деветнадесет години. Може би си я спомняш — Вечерна звезда.

— Наистина си я спомням — зарадва се Джейсън. — Когато идвах да те видя в бивака, тя ми правеше компания, ако те нямаше или беше зает. Обикаляхме заедно из гората и тя ми показваше птиците и цветята и другите горски чудеса и бърбореше през цялото време по най възхитителен начин.

— Тя все още си бърбори така, но съм малко разтревожен за нея. Мисля, че притежава по-особен вид психическа сила, като тази на твоя род.

— Скитането сред звездите ли имаш предвид?

Лицето на Червения облак се сгърчи.

— Не съм сигурен. Не мисля, че е това. Нещо друго е. Улавям някаква странност в нея. Предполагам, че точно това ме безпокои, макар да нямам основание да се тревожа. Тя е жадна за познание, а такава жажда не съм срещал никога преди у моите хора. Не познание за своя собствен свят, макар че и това я интересува, а за света извън нея. Жажда да узнае всичко, което се е случило, всичко, което човекът е прозрял. Тя е прочела всички книги, които имаме, но те са твърде малко…