Читать «Триумфът на Ендимион» онлайн - страница 487

— Довърши ли глупавата си поема в проза? — попита войникът, докато старецът продължаваше да кашля и караше мрежата от тръби и жици да се тресе.

— Не — отвърнах аз от името на кашлящата фигура на леглото. — Не можа.

— Да — ясно каза през микрофона на гърлото си Мартин Силенъс.

Останах неподвижен.

— Всъщност — изграчи поетът, — той я довърши вместо мен. — Костеливата ръка, покрита с пергаментова плът, бавно се надигна от леглото. Изкривен, от артрит палец посочи към мен.

Полковник Касад ми хвърли поглед. Поклатих глава.

— Не бъди толкова шибано тъп — скастри ме Мартин Силенъс с тон, който синтезаторът преведе като нежен. — Да виждаш някъде плочата си?

Завъртях се и погледнах към таблата на леглото, на която по-рано я бях оставил. Нямаше я.

— Всичко е отпечатано. Около един милиард копия. Пратих я по инфосферата, преди да се телепортираме тук — изхриптя Силенъс.

— Инфосфера не съществува — възразих аз. Старият поет се засмя и после се закашля. Накрая синтезаторът преведе част от нечленоразделните звуци като:

— Не само, че си тъп, момче. Ти си безпомощен. Какво си мислиш, че е Празнотата? Това е проклетата инфосфера на проклетата вселена, момче. Слушал съм я векове преди хлапето да ми даде причастието, за да вкара в мен нанотехнологичните буболечки. Тъкмо това правят писателите, художниците и творците, момче. Слушат Празнотата и се опитват да чуят мислите на мъртвите. Да усетят болката им. А и болката на живите. Откриването на муза просто е начин за артиста или светия човек да стъпи пред входната врата на Празнотата, Която Обвързва. Енея го знаеше. И ти би трябвало да го знаеш.

— Не сте имали право да излъчвате моя разказ — отвърнах аз. — Той си е мой. Аз го написах. Не е част от вашите „Песни“. — Ако със сигурност знаех коя тръба му подаваше кислород, щях да стъпя върху й, докато хриптенето не утихнеше.

— Глупости, момче — рече Мартин Силенъс. — Защо си мислиш, че те пратих на тази единайсетгодишна ваканция?

— За да спася Енея — отвърнах.

Поетът изкряка и се закашля.

— Тя нямаше нужда от спасяване, Рол. По дяволите, така, както го виждах, докато се случваше, тя по-често издърпваше твоя долен задник от огъня. Дори когато я спасяваше Шрайка, това се дължеше на факта, че момичето-дете го беше поопитомило. — Белите очи на мумията с техните видеообективи се насочиха към полковник Касад.

— Опитоми теб, искам да кажа, ти, някогашна и бъдеща машина за убиване.

Отстъпих от леглото и се облегнах на един от биомониторите. Старата Земя в широкия отворен таван на кулата ставаше голяма и кръгла. Гласът на Мартин Силенъс почти подигравателно ме повика.

— Но ти още не си ги довършил, момче. „Песните“ не са завършени.

Зяпнах го от няколко студени метра разстояние.

— Какво искаш да кажеш, старче?

— Трябва да ме отведеш долу, за да можем да свършим, Рол. Двамата с теб.

Не можехме да се телепортираме на Старата Земя, защото там нямаше никой, който да ми послужи като сигнален фар. Затова решихме да използваме ерговете, които да приземят цялата плоча с Ендимион. Това можеше да е фатално за стария поет, но старият поет ни беше извикал, за Бога, да си затваряме шибаните усти и да действаме, така че се подчинихме. От няколко часа „Sequoia Sempervivens“ се намираше в ниска орбита около Старата Земя — или просто „Земята“, както искаше да я наричаме Мартин Силенъс. Оптиката, радарът и другите сензори на дърволета бяха показали свят без човешки живот, но пълен с животни, птици, риба, растения и чиста атмосфера. Искаше ми се да се приземим в Талиезин-запад, но телескопите показаха, че сградите са изчезнали. Оставаше само високата пустиня, навярно същата като в последните дни преди Земята да попадне в „черната дупка“ по време на Голямата грешка от ’08-а. Нямаше го онзи Рим, в който вторият киборг на Джон Кийтс се бе върнал. Нямаше ги всички градове и сгради, които смятах за експериментални реконструкции на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Земята беше изчистена от градове, пътища и каквито и да е следи от човечеството. Тя пулсираше от живот и здраве, сякаш очакваше нашето завръщане.