Читать «Патрик Ротфус Името на вятъра» онлайн - страница 482

За значението на онова, което бях открил в тунелите под Университета, говореше това, че вече бях изминал половината път до стаята си в „При Анкер“, преди да осъзная, че бях отклонил поканата на полуголата Фела да остана в стаята й.

* * *

На следващия ден Фела пропусна лекциите си по геометрия за напреднали и отиде в Архива. Слезе няколко стълбища надолу и мина през лабиринта от коридори и рафтове, за да открие единствената част от каменната сграда, върху която не бяха наредени книги. Вратата с четирите плочи стоеше там, тиха и неподвижна като планина — _Валаритас_.

Фела нервно се огледа наоколо, пристъпвайки от крак на крак.

След миг на дълго очакване една закачулена фигура се появи от мрака и пристъпи под червеникавата светлина на ръчната й лампа.

Фела се усмихна неспокойно.

— Здравей — тихо каза тя. — Един приятел ме помоли да… — Тя не довърши и леко наклони глава, опитвайки се да зърне лицето под сянката на качулката.

Вероятно няма да се изненадате кого видя тя.

— Квоте? — възкликна невярващо и започна панически да се оглежда наоколо. — В името на Бога! Какво правиш тук?

— Извършавам нарушение — отвърнах закачливо аз.

Тя ме сграбчи и ме задърпа през лабиринта от рафтове, докато стигнахме до едно от местата за четене, разпръснати в целия Архив. Тя ме избута вътре, затвори здраво вратата зад нас и се облегна върху нея.

— Как влезе тук? Лорен ще получи удар! Искаш да изключат и двама ни ли?

— Няма да те изключат — успокоих я аз. — В най-лошия случай можеш да бъдеш обвинена в „доброволно помагачество“. За това не могат да те изключат. Вероятно ще се разминеш с глоба, тъй като не бият жените с камшик. — Леко размърдах рамене и усетих тъпото придърпване на шевовете по гърба ми. — Което, ако питаш мен, е малко нечестно.

— Как влезе тук? — повтори тя. — Покрай бюрото в чакалнята ли се промъкна?

— По-добре да не знаеш — избегнах отговора аз.

Разбира се, бе се оказало, че Духалото беше разковничето. Щом като усетих миризмата на прах и кожа, веднага разбрах, че съм близо до целта. В лабиринта от тунели беше скрита врата, която водеше направо до най-долния етаж на книгохранилището. Тя беше поставена, за да имат писарите лесен достъп до вентилационната система. Разбира се, вратата беше заключена, но заключените врати никога не са били пречка за мен. Толкова по-зле.

Обаче аз не разказах нищо от това на Фела. Знаех, че тайният ми път щеше да ми е полезен само ако остане таен. Да разкажа за него на някой писар, дори и на писар, който ми дължеше услуга, просто не беше добра идея.

— Чуй ме — бързо казах аз. — Чувствам се в такава безопасност, все едно съм си у дома. Тук съм от часове и никой дори не се доближи до мен. Всеки носи своя собствена светлина, затова е лесно да бъде избегнат.

— Просто ме изненада — каза Фела и приглади тъмната си коса назад към раменете. — Все пак си прав, тук вероятно си в по-голяма безопасност. — Тя отвори вратата и надникна навън, за да се убеди, че там няма никой. — Писарите периодично проверяват местата за четене, за да се уверят, че никой вътре не спи или пък не прави любов.