Читать «Нежни урагани» онлайн

На тринайсет години Филип Куин изпадна в клинична смърт. Но преуморените и нископлатени служители от Спешното отделение на Балтиморската градска болница го съживиха за по-малко от деветдесет секунди.

Това, което едва не го уби, бяха два двайсет и пет калиброви куршума, изстреляни от открадната тойота селика. Спусъкът беше натиснат от негов приятел — или поне дотолкова, доколкото може да нарече някого свой приятел един тринайсетгодишен крадец от улиците на Балтимор.

Куршумите за малко не улучиха сърцето му. През следващите години Филип прецени, че е било точно с колкото трябва.

И това сърце, младо и силно, продължи да бие, докато той лежеше, обливайки с кръв използваните кондоми и натрошените стъкла във вонящата канавка на ъгъла на „Фейет“ и „Пака“.

Болката беше отвратителна, струваше му се, че остри нажежени шишове са забити в гърдите му. И въпреки това тази раздираща болка отказваше да му донесе облекчението от загубата на съзнание. Лежеше и чуваше писъците на останалите жертви и на случайните минувачи, скърцането на спирачки, форсирането на двигателите и своето учестено и накъсано дишане.

Току-що бе изтъргувал малката си плячка от електроника, която открадна от третия етаж на някаква сграда през четири преки от тук. Имаше двеста и петдесет долара в джоба и доволен от себе си се беше отправил да намери някое евтино пликче, за да изкара нощта. Понеже току-що беше излязъл след деветдесетдневен престой в затвора за малолетни заради друг, не така гладко преминал обир, не разполагаше с нищо. Нямаше пари.

А сега се оказваше, че няма и късмет.

По-късно щеше да си спомня как си мислеше: „Мамичката му, ох, мамичката му, това нещо боли!“ Просто се беше оказал на пътя им. Знаеше го. Куршумите не бяха предназначени специално за него. Беше успял да зърне отличителните знаци на бандата в онези три, сякаш застинали секунди, преди да се чуят изстрелите. Бяха същите като неговите собствени, когато изобщо си даваше труд да се причисли към някоя от бандите на града.

Ако не се беше измъкнал току-що от системата, нямаше да се намира на този ъгъл точно в този момент. Щеше да му е казано да се покрие и сега нямаше да лежи прострян, кървящ, вперил поглед в мръсната канавка.

Премигнаха светлини — сини, червени, бели. С притъпено съзнание наблюдаваше как те преобразяват мръсотиите в канавката в ярки грозни предмети. Воят на сирените се смеси с човешките писъци. Ченгета! Дори и сред хлъзгавото замайване на болката първата му мисъл беше да бяга. Мислено скочи на крака — млад, пъргав — и се стопи в сенките. Но дори самото усилие от мисълта предизвика капчици студена пот по лицето му.

Почувства ръка на рамото си, пръсти, които опипват, докато намерят слабия пулс на шията му.