Читать «Сладкодумен гост на държавната трапеза ((Очерк))» онлайн - страница 4

Жоржу се намръщи и каза:

— Народното събрание, бай Аврамов?… Ако Народното събрание в последнята си сесия вместо сумата празни решения би издало тоя закон, то би спасило България… България щеше да е длъжна да въздигне приживе паметник на всеки един депутат… Но работата е, че Народното събрание… Нейсе, не — да спи куче под камъче… Казваш, патриотизъм, отечество… Ах, бай Аврамов, познава се, че из провинцията идете. Там още може да минува такава стока като патриотизъм, отечество, в Добрич; а в София и вехтарите-евреи нищо не дават за тях. Провинциал, провинциал си ти… Тука всеки, който може, скуби, ползува се от положението, пълни джоба… Все за народното добро… Разбираш?

Жоржу спря внезапно, защото от съседната маса стана и се обърна насам един господин с твърде важно лице, с бакембарди и с дебел чер бастун.

Тоя господин очевидно ставаше да си отива; като погледна Жоржа, подаде му ръката си.

— Жоржо, чете ли нотата? — попита той ухилено-лукаво.

— Да, московецът пак лае на хаба… Елате, заповядайте… Един пилзнер? — каза Жоржу твърде любезно, като притегляше един стол за него.

— Благодаря, Жоржо, отивам си вече за вечеря. А propos, прие ли и ти билет за утре вечер?

— Приех го, ще бъда… Пий поне един коняк…

— Мерси, мерси, бързам…

И господинът с бакембардите се промъкна между масите, около които публиката се разредяваше вече, и си излезе.

Жоржовото лице внезапно бе добило безпокойно изражение. Той пошушна Балтову:

— Балтов, как не сме го видели одеве? Той бил зад нас!

— Даскаров ли? Аз го видях, мислех, че и ти го видя — отговори равнодушно Балтов. Като произнесе тия думи, погледна часовника си и стана.

— Къде? — запита го Жоржу.

— Отивам да вечерям.

— Стой, заедно ще си вървим.

— Да, да, да си вървим — продума и Аврамов, но познаваше се, че той предпочиташе Жоржовите приказки от вечерята, защото едвам се помръдна и пак остана на мястото си.

— Та вам пътят е съвсем на друга страна, а аз отивам на „Родопи“ и ние още от вратата ще се разделим — каза Балтов, като чукна на келнера.

— Какво, ще плащаш ли? Остави, то е моя работа! — И Жоржу задържа ръката му, която бъркаше в джоба, да извади портмонето.

— Не, не приемам… По немски е моето правило: пил — платил — възрази Балтов.

— Дявол да ти вземе тебе немското правило и немците ти! Ти знаеш… че не мога да ги търпя тия гешефтари! А аз държа за славянското гостолюбие! — извика Жоржу и го отстрани грубо от келнера, дошел на викането. Балтов го изгледа полунедоволно, полуучудено.

— Сбогом… Сбогом, Аврамов. Оставям те на попечението на тоя „сладкодумен гост на държавната трапеза“.

И Балтов ухилен се запъти към вратата.

II

Бирарията беше доста опустяла през това време. Чиновниците бяха се разотишли да вечерят. Шумът бе поотслабнал; мътните облаци дим на гъсти пластове свободно и мудно плаваха над масите и над главите на петнайсетината руменолици чехи и немци, които храбро стояха на поста си пред една батарея пълни и празни чаши. По-близо до ламбите няколко български дипломати бяха се углъбочили над вестниците и четяха между редовете на „Нойе Фрайе Прессе“, за да отгатнат какво ще произлезе от руската нота за нихилистите. Оставаха още десетина души българи, които нито пиеха, нито четяха: разговорът им се въртеше около баловете и други дневни въпроси.