Читать «Бялата графиня» онлайн - страница 2

Мъжете бяха млади, в разцвета на силите си, но уморени до смърт, изнервени и озлобени — „гледаха на кръв“, както обичаше да казва простолюдието. Потупваха начесто ръцете си, скрити в дебели кожени ръкавици, за да постоплят премръзналите си пръсти, след което лениво придърпваха юздите и отново пришпорваха уморените си коне. Конете обаче подушиха, че само на половин верста¹ ги очакваха обори, пълни със зоб, затова, въпреки умората, внезапно се разцвилиха, запръхтяха, навириха муцуни и се втурнаха напред, недочакали ездачите да ги подканят с шпори и нагайки. Много преди да се покажат неясните очертания на смълчаната триетажна сграда, измъчените животни инстинктивно доловиха, че жадуваната храна и почивка ги очакват някъде съвсем наблизо.

— Дяволски много закъсняхме, Пьотр! Господарката на имението хич няма да се зарадва, когато посред нощ й се тръснат на главата тридесетина неканени гости — промърмори младият хорунжий², малко след като смушка черната си кобила, за да настигне офицера, яздещ начело на колоната.

— Кити е свикнала с подобни изненади — лаконично отвърна командирът.

— Альоша, забрави ли, че вече не сме в Петербург — обади се зад тях глух, пресипнал от студа баритон. — Вече не сме в салона на някоя видна дама от столичния хайлайф. Сега сме на война? Или и това си забравил?

— Как мога да го забравя! — ядосано процеди следващият го конник. — Гадна, проклета война! Истинска касапница!

— Но през последните седмици нямахме много поводи за оплаквания! — възторжено извика един висок, снажен есаул³. — Добре им нашибахме задниците, а? Мога дори да се обзаложа на две хиляди рубли, не, по-добре на каса шампанско, че още горят складовете им с боеприпаси. Никога не бях виждал такъв страхотен фойерверк!

— Аз пък се басирам на пет хилядарки, че конницата на Будьони още търчи към Камишин, за да си спаси кожата. За победата, господа офицери!

— Ура-а-а!!! — Възторженият вик, едновременно изтръгнат от тридесетината гърла, отекна като топовен изстрел в смълчаната зимна нощ и подплаши враните, дремещи сред голите клони.

Бедата бе в това, че през последните месеци те рядко имаха поводи за радост. От средата на октомври огромната армия на генерал Деникин отстъпваше панически на юг. Сибирските полкове на адмирал Колчак отдавна бяха разбити, самият адмирал — разстрелян в далечния Иркутск, а малобройното войсково съединение, предвождано от генерал Юденич и съставено главно от естонски доброволци, беше отблъснато решително и тъкмо бе достигнало само на четиридесет версти пред подстъпите на Петербург. Или Питер, както предпочитаха да го наричат болшевиките.

Особено тежко стана за белогвардейците след двадесети октомври 1918 година, когато червените си върнаха град Орел — тогава властта в цяла Украйна беше сериозно разклатена и бандите на Нестор Махно съвсем се развилняха, а над Харков надвисна заплахата да бъде превзет след броени дни. С една дума, болшевиките се оказаха корав противник, истинска напаст, помитаща всичко по пътя си.