Читать «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)» онлайн - страница 6
Айн Ранд
— Това наистина е друг вид съществуване — каза Голт. — Но като говорим за умиране, не ви ли се струва, че е по-скоро обратното?
— О, да — прошепна тя. — Да… — усмихна се на Мълиган. — Къде е предната врата?
— Тук — каза той и посочи челото си.
— Изгубих ключа — просто и смирено каза тя. — Точно сега май съм изгубила всички ключове.
— Ще ги намерите. Но какво, за Бога, правехте в този самолет?
— Преследвах го.
—
— Да.
— Имате късмет, че сте жива! Сериозно ли сте ранена?
— Не мисля.
— Ще трябва да отговорите на няколко въпроса, след като ви закърпят.
Той се извърна рязко и тръгна пръв към колата, после погледна Голт.
— И какво ще правим сега? Ето едно нещо, за което не бяхме подготвени: за първия стачкоизменник.
— Първия… какво? — попита тя.
— Зарежи — каза Мълиган и погледна Голт. — Какво ще правим?
— Ще бъде моя грижа — каза Голт. — Аз ще отговарям. Ти поеми Куентин Даниълс.
— Ама той не е никакъв проблем. Има нужда само да се запознае с мястото. Май знае останалото.
— Да, практически е изминал целия път сам — той я видя да го гледа сащисано и каза: — Има едно нещо, за което трябва да ви благодаря, госпожице Тагарт: направихте ми комплимент, когато избрахте Куентин Даниълс да продължи работата ми. Можеше да го направи.
— Къде е той? — попита тя. — Ще ми кажете ли какво стана?
— Ами Мидас ни посрещна на летището, закара ме до дома ми и взе Даниълс със себе си. Щях да се присъединя към тях за закуска, но видях самолета ви да пада и да се забива в тази поляна. Аз бях най-близо до катастрофата.
— Дойдохме възможно най-бързо — каза Мълиган. — Мислех си, че който и да е в този самолет, заслужава да се пребие. Никога не съм мислел, че може да е един от двамата души в целия свят, за които бих направил изключение.
— Кой е другият? — попита тя.
— Ханк Риърдън.
Тя трепна — беше като внезапен удар, дошъл отдалеч. Запита се защо й се струва, че Голт напрегнато гледа лицето й и че вижда за миг промяна в неговото, твърде кратка, за да бъде определена. Бяха стигнали до колата. Беше кабриолет „Хамънд“, със свален гюрук, един от най-скъпите модели, на няколко години, но поддържан в блестящо състояние. Голт я настани внимателно на задната седалка и я обгърна с ръка. Тя чувстваше от време на време пробождаща болка, но не можеше да й обръща внимание. Гледаше далечните къщи на града, когато Мълиган натисна стартера и колата тръгна напред и премина покрай знака на долара, а един златен лъч я заслепи и се плъзна по челото й.
— Кой е собственикът на това място? — попита тя.
— Аз — каза Мълиган.
— Ами той какъв е? — тя посочи Голт.
Мълиган се разсмя.
— Той просто работи тук.
— А вие, доктор Акстън? — попита тя.
Той погледна Голт.
— Аз съм един от двамата му бащи, госпожице Тагарт. Онзи, който не го предаде.
— О! — каза тя, когато още една връзка си дойде на мястото.
— Третият ви ученик?
— Точно така.
— Вторият помощник-деловодител! — изведнъж простена тя, спомняйки си нещо.
