Читать «Край Одрин» онлайн - страница 13

Отиваме в селото. Всичките следи на една току-що преминала, опустошителна буря. Много къщи са повредени от гранатите — зеят, като рани, широки отвори. Из улиците се скитат цели стада кучета, необикновено зли и настървени. „Яли са човешко месо“, обяснява един войник. Хора в селото почти няма. Върнали са се само някои от мъжете, българи.

Няколко часа по-късно аз напущах това скръбно, разрушено и опустошено село, в което сякаш се беше скрила и спотаила самата смърт. Минавах покрай последната, най-крайна хижа. Наблизо до нея се виждаше нов гроб с бял, дъсчен кръст. Една стара жена лепеше с глина изкривените стени. Тя се мъчеше да затули тия дупки, които гранатите бяха открили. Нещастието за нея може би не беше нещо повече от това.

— А тоя гроб чий е, бабо?

— Шест момчета заровиха там. Ваши момчета.

Тоя гроб беше само няколко крачки от малката къща. Върху него имаше китка увехнали цветя и угаснала недогоряла свещ.

Аз отминах. Приведена пак, старата жена продължаваше да лепи стените на малката хижа.

През целия ден почти се чуваха топовии гърмежи на изток. Това бяха дните, когато ставаха боевете при Люле Бургас. Но за това не знаехме още. Ние следяхме тия гърмежи с безпокойство и затаен страх, следяхме ги, ту в предчувствието иа някаква непоправима несполука, ту в радостно упование и надежда. Пред нашите позиции беше тихо. Все тъй мълчаливо се очертаваше на хоризонта далечната линия на фортовете, тъмният, изправен гребен на Айваз баба и призрачният и хубав силует на Султан Селим.

На позицията стояхме с голяма предпазливост, за да не предизвикаме стрелба от фортовете. Войниците стояха в окопите и никой открито не се движеше. Всяка минута чакахме да проечат зловещите басови гърмежи и огненият дъжд от тропнели да се посипе върху самите ни окопи. Но фортовете мълчаха. Никакво движение нямаше и в полето. Нашите патрули отиваха до Кара Юсуф, до Адара. Те срещаха само отделни, малки разезди.

Селяни от близките български села идваха на позицията и ни разказваха забавни анекдоти за отстъплението на турците. В голяма уплаха и безредица те са се връщали към крепостта. Но никакви насилия, никакви зверства не са извършили. Напротив, доверчиво и приятелски те са разговаряли със селяните.

— Измамиха ни — казвал един, — направили са през нощта дълбоки окопи, а ние цял ден се бихме на открито. Направиха ни прах и пепел тия българи…

— Не са българи — скептично заявявал стар, ранен редиф. — На феса ми разправяй ти. Московци са. По шапките ги познах…

Ранените са били извънредно много. В лозята над Кайпа турците оставили една или две батареи и после, като разбрали, че повече не ги преследват, върнали се и ги взели. Ставаше ни ясно сега колко големи са били техните загуби. Ясно ни ставаше и голямото стратетично значение на това сражение. Нашата дивизия заедно с Х спряха и върнаха в крепостта тоя турски корпус, който искаше да заплаши фланга на трета армия.