Читать «Край Одрин» онлайн - страница 10

IV

Бойното поле при Кайпа

Днес трябваше да се сменим, преди да се разсъмне. Ставаме рано. Храната се донася, войниците закусват и скоро всичко е готово за поход. В мрака, под тъмното звездно небе, ние се събираме край село. Идва дружинният командир и както всякога, не липсва обикновената церемонна среща. След това тихо и безшумно потегляме. Пред нас, начело на колоната, е дружинният командир и след него знамето, което ние ще предадем при смяната, за да се отнесе обратно в село.

Едва се изкачваме на хълма, и далеч пред нас блясва прожектор. Горящата огнена точка е някъде по-високо над земята, дългият все повече и повече разширочаващ се сноп от лъчи пада полегато надолу и цялата гледка тъй напомня увисналата, едра витлеемска звезда в таблата на старите иконописци. Широкото сияние трепти, люлее се ту в една, ту в друга посока и изведнъж и неочаквано пада точно върху нас. Облива ни ярка бяла светлина. Вижда се мократа земя с протегнати, черни сенки, вижда се издигнато, свито знаме, лицата на войниците и учудените взрени очи. Неволно вълнение и безпокойство настъпва в колоната. Навярно тъй ясно ни виждат сега оттам. Някои войници се спират, чуват се плахи и сдържани разговори. Дружинният командир продължава спокойно и невъзмутимо да езди напред. Но той забелязва колебанието между войниците, спира се и нехайно и високо вика:

— Защо се спират? Какво от туй — нека си свети!…

Той стои върху коня си, цял облян от ослепителния блясък, после се обръща и тръгва напред. Загледан право в прожектора, майорът поднгравателно се провиква:

— Свети, свети! Инак как ще намерим позицията. Ха, тъй! Посвети ни…

Всякога почти, въпреки картите, ние не улучвахме пътя и сега прожекторът наистина ни помагаше. А при тия осветления турците не бяха още стреляли, та и опасност нямаше. Една ярка, пътеводна звезда. И някога, когато първи път ни обля тая светлина, ние се спирахме, лягахме и недвижно чакахме, докато тоя огнен поглед се отмахнеше от нас. Но ние бяхме вече свикнали. Няколко пъти прожекторът ни напущаше и отново пак се спираше върху нас. Спокойно и тихо ние вървяхме напред.

На позицията сменяваме 3. дружина. Намираме удобни или, както се казва, усъвършенствувани окопи: дълбоки, постлани със слама, с блиндажи и траверси. Една образцова работа, окопи не само за бой, но и добри, топли жилища през тия хладни, дъждовни нощи. За нас имаше отделна землянка, също нелишена от комфорт — постилка от слама, майсторски направено огнище, в което можеше да се кладе огън, без да пуши вътре и без да излизат искри и отражения навън, нещо, което можеше да ни издава. После дъсчени полици, подпорка за свещта, стълби откъм вратата. Тая землянка беше същинска малка къща. Онези, които преди нас бяха я строили, са имали достатъчно греди и дъски от къщите на Кайпа, пък и достатъчно време и въображение за сложната тая архитектура.