Читать «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)» онлайн - страница 25

Сега вече то е влязло в историята, отразено е в архивите на Нюгейт и ние много бихме искали да припишем този пример за самоотвержен героизъм на мистър Баркър. За съжаление обаче сме принудени да заявим, че не го е сторил той. Да можехме поне, заради честта на фамилията, да кажем, че е дело на родния му брат!

Познанията на мистър Баркър в областта на човешката психология изпъкваха иай-добре в дребните моменти от професионалното му ежедневие. Той разбираше от един поглед къде искаше да отиде даден пътник и съобщаваше посоката на висок глас, без ни най-малко да загатне истинския маршрут на омнибуса. Идеално усещаше оня тип възрастни жени, които са прекалено развълнувани при качване и слизане от колата, за да могат да разберат къде са им посочили да слязат, преди да е станало прекалено късно; усещаше интуитивно кога през главата на някой пътник минаваше мисълта „да тикне кондуктора в затвора на другия ден“ и никога не пропускаше да бъде любезен с прислужничките, които настаняваше близо до вратата и с които разговаряше през целия път.

Човек никога не е безпогрешен в преценките си и понякога се случваше мистър Баркър да си играе с плахостта и търпението на неудачно подбран обект, в които случаи получаваше призовка да се яви в полицейския участък, на няколко пъти последвана от излежаване на съответна присъда. Подобни дреболии обаче не бяха в състояние да подтиснат волния полет на неговия дух. В момента, в който преминеха, той отново се залавяше за професионалните си задължения с неугасваща жар.

Говорехме за мистър Баркър и за кочияша на червения файтон в минало време. Уви! Мистър Баркър го няма вече, а съсловието, към което и двамата принадлежаха, е на изчезване. Прогресът се промъкна под кожените престилки на нашите файтони и проникна и в най-вътрешните кътчета на омнибусите ни.

Прахта и плюшът правят път на чистотата и ливреите. Жаргонът ще бъде забравен, когато всички свикнат на добри обноски, а тази просветлена, сладкодумна, дълбокомислена и мъдра група — лондонската магистратура — ще бъде лишена от половината си забавления и задължения.

Посещение в Нюгейт

„Силата на навика“ е чест израз в устата на всеки и не е за пренебрегване фактът, че тези, които най-много го казват за другите, несъзнателно се опират на единични примери за влиянието, което навиците и привичките упражняват върху съзнанието на хората, като се замислят твърде малко върху неща, с които се сблъскват всеки ден. Ако Бедлъм (Бедлъм — болница за психичноболни. Названието „Бедлъм“ (от Бетлехем Дрйъл Хоспитал) е станало нарицателно за лудница изобщо.) можеше да се пренася като двореца на Аладин и да бъде поставен на мястото, на което сега се намира Нюгейт, едва ли ще има един на всеки сто души, чийто път за работа минава по Нюгейт Стрийт или край Олд Бейли (Олд Бейли — централният криминален съд в Лондон.), който, като стигне до тази сграда, не би хвърлил бърз поглед към малките й прозорци с решетки и не би се замислил макар и за миг за положението на нещастниците, затворени в тъмните й килии. И все пак същите тези хора минават край мрачното лондонско убежище на порока и страданието всеки ден, всеки час, в непрестанен поток — жив и буен, напълно безразлични към онези, които са затворени вътре; не, те дори не знаят или пък, ако знаят, не обръщат внимание на това, че когато завиват край някой ъгьл на дебелата стена с безгрижен смях или весело подсвиркване, те се намират само на един ярд (Ярд — мярка за дължина, равна на 91,4 см.) от някое човешко същество, оковано и безпомощно, чиито часове са преброени, чийто последен лъч надежда го е напуснал завинаги и чийто жизнен път ще завърши скоро с жестока и позорна смърт. Допирът със смъртта дори и най-безобидната му форма е студен и страшен. Колко по-ужасно е, когото се замислиш за нея близо до умиращите — хора, които пращят от здраве и енергия, в зората на младостта или разцвета на живота, с мисли и усещания съзнателни и ясни като на всеки от нас — и въпреки това умиращи, безвъзвратно умиращи, с незаличимия отпечатък на смъртта върху тях, като че ли някаква смъртоносна болест е стопила телата им в сенки и вече е започнало разложението!