Читать «Скици от Боз (разкази). Коледна песен. Повест за два града (Избрани творби в пет тома. Том 5)» онлайн - страница 177

искрено ваш,

Чарлс Китърбел

П. П. Отварям тази бележка, за да ви съобщя причината за безпокойството на малкия Фредерик. Не е треска, както се боях, а една малка игла, която дойката, без да иска, забола в крака му снощи. Вече я извадихме и той се поуспокои, макар че все още доста хълца.“

Едва ли е необходимо да поясняваме, че прочитането на това интересно съобщение хич не успокои ипохондричния Дъмпс. Но тъй като не можеше да се измъкне, той погледна нещата откъм най-добрата им страна, което ще рече най-мрачната, и закупи за новородения Китърбел една красива сребърна чаша, върху която веднага нареди да гравират инициалите „Ф. Ч. У. К.“, с обичайните за случая неумело изписани лозовидни винетки и една огромна точка.

Времето в понеделник беше хубаво, във вторник — чудесно, в сряда — също, а в четвъртък — още по-хубаво — четири прекрасни дни един след друг в Лондон! Файтонджиите бяха обхванати от бунтовни настроения, а уличните метачи започнаха да се съмняват в съществуването на пръста божи. „Морнинг Хералд“ уведоми читателите си за мнението на някаква старица от Камдън Таун, която казала, че „такова хубаво време не помнят дори и най-старите жители на града“, а излингтънските чиновници, с големи семейства и малки заплати, захвърлиха черните си гамаши, изоставиха с презрение някога зелените си памучни чадъри и се понесоха из Сити със самочувствие, придобито от белите им чорапи и идеално лъснатите чепици. Дъмпс гледаше на всичко това с височайше презрение — той скоро щеше да тържествува. Знаеше си, че не четири дни, а дори четири седмици времето да е хубаво, щом тръгне за някъде, ще завали дъжд; беше мрачен поради убеждението си, че петък ще бъде лош ден — и точно така стана.

„Така си и знаех — каза си Дъмпс в петък, в единадесет и половина сутринта, като завиваше край Маншън Хаус. — Така си и знаех. Само да тръгна нанякъде, и готово.“

И наистина, такова време беше способно да понижи настроението даже и на далеч по-жизнерадостни личности. От осем часа валеше без прекъсване и всички, които минаваха по Чийпсайд, бяха мокри, премръзнали и кални. Бяха влезли в действие какви ли не забравени и изоставени чадъри. Профучаваха кабриолети, а пътниците в тях седяха така грижливо скрити зад завеските от сатенирана басма, сякаш се намираха в някой от мистериозните замъци на мисис Радклиф (Мисис Радклиф — Ан Радклиф (1764–1823), известна английска писателка, авторка на „готически романи“); конете, които теглеха омнибусите, изпускаха пара като парни машини; никой не си помисляше дори да изчака в някой вход или под някой свод, докато спре дъждът — всеки беше до болка убеден, че случаят е безнадежден, и така — всички бързаха в безпорядък и се блъскаха, проклинаха и се потяха, при което постоянно залитаха, като неумелите кънкьори, които се пързаляха на Серпантината, хванати за дървени столове, в мразовитите неделни дни.

Дъмпс спря; той не можеше да си позволи да ходи пеш, защото се беше пременил за кръщавката. Ако наемеше кабриолет, нямаше начин да не бъде изтърсен на улицата, а каретата беше прекалено голямо разточителство за неговия джоб. На отсрещния ъгъл беше спрял омнибус, трябваше да реши за секунди — не беше чувал някога да се е обръщал омнибус, нито да се е втурвал без посока, а в случай че кондукторът го блъсне, щеше в замяна да го даде под съд.