Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 3

— Имаш право, Халеф. Утре на зазоряване турците от Баадри и тези от Калони ще нападнат джесидите.

— Колко са турците?

— Хиляда и петстотин души.

— Много от тях ще загинат, защото планът им е издаден. На кого ще помагаш, сихди, на турците или на джесидите?

— Аз изобщо няма да воювам.

— Няма ли? — попита разочаровано храбрият дребосък. — И аз ли не бива да се бия?

— На кого искаш да помогнеш?

— На джесидите.

— На тях ли, Халеф? На тях, за които смяташе, че ще те лишат от рая.

— О, сихди, аз не ги познавах. Сега обаче ги обичам.

— Но те са неверници!

— Не помагаше ли самият ти винаги на онези, които бяха прави, без да питаш дали вярват в Аллах или в друг Бог?

Моят доблестен Халеф искаше да ме направи мюсюлманин и за моя радост забелязах, че неговата закостеняла правоверност е разколебана.

— Ще останеш при мен — отсякох аз.

— Докато другите се бият и показват храбростта си?!

— Може би и за нас ще се открие случай да проявим още по-голяма смелост.

— Значи оставам при теб. И бюлюк емини ли?

— Също и Ифра.

Качих се на площадката при Мохамед Емин.

— Хамдулиллях (слава на Бога), че идваш! — каза шейхът.

— Защо си останал тук, горе?

— Никой не биваше да ме види и да ме познае, защото може да ме издаде. Какво ново научи?

Разказах всичко на шейха. Когато свърших, той посочи оръжията, които беше поставил пред себе си.

— Ние ще посрещнем турците.

— Няма да имаш нужда от оръжието.

— Така ли? Не трябва ли да защитавам себе си и своите приятели?

— Джесидите са достатъчно силни. Или искаш отново да попаднеш в ръцете на турците, от които едва се отърва. Да получиш куршум или удар с нож, та да чезне синът ти по-дълго като пленник в Амадие.

— Ефенди, ти говориш като умен, но не и храбър човек.

— О, шейх, ти знаеш, че никой враг не може да ме уплаши. Не страхът говори в мен. Али бей иска да стоим настрана от битката. Всъщност той мисли, че до битка може и да не се стигне. И аз съм на същото мнение.

— Смяташ, че турците ще се предадат без съпротива?

— Ще ги избием, ако не го сторят.

— Офицерите на османлиите пет пари не струват, но войниците им са храбри. Те ще щурмуват височините и ще се измъкнат.

— Хиляда и петстотин срещу може би пет хиляди души?

— Ако им се удаде да обкръжат турците.

— Ще им се удаде.

— Тогава трябва ли да отидем с жените в долината Идис?

— Ти — да.

— А ти?

— Ще остана тук.

— Аллах керим! Защо? Може да загинеш!

— Не вярвам. Аз съм под закрилата на падишаха. Притежавам препоръките на мютесарифа Шекиб Халил паша и с мен е бюлюк емини, чието присъствие е достатъчно, за да ме закриля.

— Но какво ще правиш тук?

— Ще предотвратя бедата, ако е възможно.

— Знае ли Али бей за това?

— Не.

— Или мир шейх ханът?

— И той не. И двамата ще научат, когато трябва. Наистина положих доста усилия, за да убедя шейха да одобри плановете ми. Накрая ми се удаде.

— Съдбата на човек е предопределена в книгата на живота — каза той. — Не искам да те отклоня от намеренията ти, но ще остана при теб!

— Ти? Не съм съгласен.

— Защо не?

— Турците не бива да те намерят.

— Също и теб.

— Вече ти обясних, че не ме заплашва опасност. Но ако те познаят, теб те очаква друга участ.