Читать «Брендон Сандерсон Ритматистът 1» онлайн - страница 15

Дали не бих могъл да измъдря начин да хвана един от тях да ме обучава?, размишляваше Джоел. Да ми говори за ритматиката? А той навярно би могъл да им помага по математика в замяна.

— Сега — рече професор Лейтън, — нека преговорим формулите за триъгълника! Научихте толкова много тази година. Животът ви никога вече няма да е същият!

Само да бяха допуснали Джоел в клас с по-високо ниво. Обаче всички класове за напреднали се намираха в кампуса на ритматистите. Недостъпни за обикновените ученици.

Затова беше и писмото до Фич, което Джоел още носеше в джоба си. Той му хвърли един поглед, докато професор Лейтън написа с тебешира още формули на черната дъска. Нито една от тях не оживя, не се раздвижи и не направи нищо необикновено. Лейтън не беше ритматист. За него и за Джоел — и за почти всички хора — дъската си беше просто дъска и тебеширът беше само още едно средство за писане.

— Охо — каза Лейтън, докато разглеждаше формулите, — споменах ли колко невероятни са тези формули?

Някой от класа изпъшка. Лейтън се обърна и се усмихна на себе си.

— Е, предполагам, че всички очаквате летните избираеми класове. Не мога да кажа, че ви виня. Днес обаче все още сте мои, затова всички си извадете тетрадките, за да мога да проверя вчерашното домашно.

Джоел примигна, после се разтревожи. Вчерашното домашно. Даже майка му го беше попитала има ли. Той обеща, че ще го направи. Ала го отложи и си каза, че ще поработи по него по-късно… през свободния час.

И вместо това отиде да гледа Фич.

О, не…

Лейтън тръгна да обикаля класа и да поглежда в тетрадката на всеки ученик. Джоел бавно измъкна своята и я отвори на нужната страница. Там лежаха десет нерешени задачи. Неизпълнени, пренебрегнати. Лейтън пристъпи към чина на Джоел.

— Пак ли, Джоел? — попита той с въздишка.

Джоел сведе поглед.

— Ела при мен след часа — каза Лейтън и продължи обиколката.

Джоел потъна в стола си. Още само два дни. Трябваше да оцелее само още два дни и да мине класа. Наистина имаше намерението да напише домашното, наистина. Той просто… добре де, не го написа.

Това не би трябвало да има значение. Лейтън придаваше голяма важност на тестовете, а Джоел имаше отлични резултати на всеки един от тях. Поредното ненаписано домашно нямаше да има особено влияние върху оценката му.

Лейтън отиде в предната част на стаята.

— Добре тогава, е, останаха ни десет минути. Какво да правим… Нека решим няколко задачи!

Този път получи повече от няколко пъшкания.

— Или пък — продължи Лейтън, — предполагам, че мога да ви пусна по-рано, понеже това е последният урок за деня, а лятото ни чака току зад ъгъла.

Учениците, които бяха прекарали целия час в зяпане на стените, изведнъж застанаха нащрек.

— Много хубаво, вървете си — рече Лейтън и махна.

Учениците си тръгнаха за секунди. Джоел остана на мястото си, обмисляйки извинения. През тесния прозорец виждаше как другите ученици излизат на моравата. Повечето предмети бяха завършили с годишни изпити и работата стихваше. На самия Джоел му оставаше още само един изпит, по история. Той нямаше да е голям проблем — всъщност Джоел беше учил за него.