Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 8

— А де е гнездото? Де е врабчето? Ти ми каза, че татко е хванал врабченце… Де са косерите? Иван кован, цигански топан!… Иване бре, магаре бре, качи се на черешата и набери ми малко черешки! Дай да ти се кача! Чакай!… Ти си моя кон… В твоята глава, казва татко, мътят еребици…

После тия благонравни изречения, с които се отличават почти всичките галени, огоени и отхранени чорбаджийски деца, Никола воврял десния си крак в джоба на Ивана, хванал се за рамото му и пожелал да го възседне; но млекопитающето се нищо не очаквало подобна бомбардировка, шавнало и чорбаджийското дете паднало на земята. Произлязла доволно живописна сцена. Измаменият херой изревал като заклан, хванал „нищото“ за ръката и захапал го за палеца до толкова изкусно, щото доволно голямо количество кръв влязло в устата му и почугуркала по брадата му. Чорбаджийката се пробудила.

— Какво е? Що е? Кой ти разкървави устата? — питал вулканът и по лицето му текли едри капки пот.

— Ела, мами, ела сине! Кажи ми кой ти разкървави устата? Не плачи сине! — говорила нежната майка и протягала се така сладострастно, щото, ако Нено да не би почесал бедрото си, даже и сам Юпитер би се преобразил на лебед или барем на бяло биче.

— И-и-и-ван, Иван ме х-ла-сна. О-ле-леле, мам-мам-ко, убих се– говорил чорбаджийският син и лицето му било червено като божур.

Вулканът и неговата благочестива съпруга се разярили до такава степен, щото Иван, който употреблял всичките си сили да им докаже своята невинност или да им разясни, че кръвта, която се намира в устата и по брадата на сина им, в негова собственост, бил длъжен да претърпи корабокрушение и да иде на „реках Вавилонских да плаче алилуия“.

В това време Никола имал повече от единайсет годин, ако майка му, като всяка майка, която желае да бъде млада, и да говорила, че на Спасовден му се е изпълнило деветьото лято.

— А аз мисля — говорила някоя нейна роднина или някоя нейна приятелка, — че той е малко по-големичък.

— Ако не вярваш, то питай поп Илия — отговаряла майката.

— А поп Илия ли го кръсти? — питала приятелката.

— Кръсти го поп Иван Славеят — отговаряла родителницата.

— А нема ти не знаеш, че поп Иван не служи и не кръщава повече от десет години? — говорила немилосърдната критичарка, която имала слабост да не разбира, че хубавите жени не обичат противоречия и в други отношения.

— Какво поп Иван? За какво и защо ми е твой поп Иван? Аз не ща нито да зная за поп Ивана. За поп Ивана и за поп Желязка е срамота и да говори човек — говорила чорбаджийката като всеки човек, който иска да замаже захванатия разговор и да му даде друго направление. — Знаеш ли ти, какво са направили поп Иван и поп Желязко на Великден в новата черкова? Напили се и двамата и дошли да служат на втора пасха… „Мрън, мрън, мрън“-казва единът. „Мрън, мрън, мрън“– чете другият. Смях!… А поп Илия гледа изолтара и казва: „Назюзюкали сте се и двамина като копачи, мои драгоценни пастири черковни!“