Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 12

— Не карайте му се яко яко — притурила лебеницата и въздихнала тежичко.

— Аз бия само царвулановците — отговорил даскал Славе с достоинство. — Ако за едно дете е нужна тояга, то за друго стигат и няколко думи. Не грижете се. От Стояновите момчета е проплакал всичкият град, а аз до тая минута и с пръст не съм ги побутнал. Чорбаджииското дете се не бие… Ако да не би били чорбаджиите, и сиромашките деца би останали пукали. Кой се грижи за душата на учителите? Чорбаджиите. Кой поддържа божиите храмове? Чорбаджиите. А с какви очи ние ще да погледаме биените чорбаджийски деца, когато тия порастат и когато станат и сами чорбаджии? Кукувицата не е още изпила ума и на даскалите.

После тия убедителни доказателства добрите родители се върнали назад, а Николчо останал в разсадника на образованието да срича и да събира ум и разум. Той се учил дотолкова добре, щото след четири години или в онова време, в което ние го намираме, че скуба чуждите гъски и че лови врабчета, той знаял вече и „Помилуй мя Боже“, и „Верую“. Неговото поведение било така също достойно за уважение. Ако Николчо и да бил още твърде малък, но той бил вече в състояние да разбере мненията на майка си и понятията на учителя си за много предмети, и пожелал да играе между съучениците си такива също роли, каквито играл баща му между казанлъшките граждани, а майка му — между кумите и свахите. Но съществовало ли е между бащата и сина съществено психологическо сходство? — Ни най-малко. Ако Нено и Неновица били лениви и неподвижни, то тяхното дете било живо и пъргаво; ако Нено и Неновица били благоразумни и любители на тишината и на спокойствието, то синът им бил пернат и любител на различни приключения; най-после, ако родителите обичали да трупат богатства, то синът им обичал да ги яде. С една дума, единственото сходство, което съществувало между родителите и детето, се заключало в това, че всени от тях обичал да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание, чегато тия две душевни движения са прясно сирене! Такова е било детинството на нашия херой, за юношеството на когото аз ще да ви разкажа в следующите глави.

III.

— Ела, мами, ела, сине! Седни при мене… Аз ще му покажа как се бият чорбаджийските деца. Не плачи, мое детенце! Аз ще кажа на баща ти да ти купи жълто поясче — говорила нежната майка, гладила по главата своето теле и клатила главата си.

— Тия харсъзи всякога ще да ти развалят съня — говорил вулканът и търкал брадата си. — Тамам бях заспал… Сънувах. Чакай, чакай! Какво сънувах? Ха, сънувах, че ти беше станала мечка и играеше пред конака… Водеше те един циганин… А аз седях с забитина и пиехме ракия. А донесе ли Иван ракията?

— Ето я — отговори чорбаджийката.

— Налей ми.

— Бобако, дай и мене ракийка — казал Неновият наследник.

— Ти си още малък… Не пий ракия. Който пие ракия, той не става човек. Само чапкъните пият ракия — проповядал Нено.

— Аз искам да пия ракия и да стана като тебе — отговорил синът.

— А нема аз съм чапкънин? — попитал бащата и поущипал сина си за гушата.