Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 96
Виктория Холт
Конън се е преструвал пред хората, че тя е негова дъщеря, но сърцето и разумът му не са я възприемали. Алвиън го усещаше; тя го обожаваше, но подозираше, че нещо не е както трябва, и това я измъчваше; тя копнееше Конън да я обича като дъщеря. Може би той се съмняваше, ала не знаеше истината.
Ситуацията бе наситена с драматизъм, ала колкото и да си блъсках главата над нея, нищо не можеше да бъде променено. Алис бе мъртва, а Алвиън и Конън — живи. Те трябваше да забравят миналото и да потърсят път един към друг, за да бъдат щастливи в бъдеще.
— О, скъпа! — въздъхна леля Клара. — Сякаш отново изживях всичко. Отегчих ли ви? — В гласа й се промъкна боязън. — Разказах ви толкова много неща, г-це. Надявам се, че ще запазите този разговор в тайна.
— Имайте ми доверие — успокоих я аз.
— Иначе нямаше да ви кажа нищо. Всичко това се случи толкова отдавна, но все пак ми олекна, като споделих терзанията си с вас. Понякога не спя по цели нощи и мисля ли, мисля. Може би Алис трябваше да се омъжи за Джефри. Сигурно и тя е решила така и затова е избягала с него. Каква печална участ! Дали това не е Божие наказание за греха им?
— Не — рязко отвърнах аз. — В този влак са загинали и много други хора, които не са тръгнали да напускат семействата си.
— Колко сте права! — засмя се леля Клара. — Знаех си, че сте разумна девойка. Нали не мислите, че съм дала погрешен съвет на племенницата си? Понякога си казвам, че ако не бях настоявала да се омъжи за Конън, тя нямаше да го стори. Изиграх съдбоносна роля в живота й и това ме мъчи.
— Не бива да се терзаете — казах аз. — Посъветвали сте я да извърши онова, което сте смятали, че е най-добро за нея. Освен това човек сам определя съдбата си, убедена съм в това.
— Така ме успокоихте, г-це Лий, много съм ви благодарна. Ще останете ли за чая?
— Много мило от ваша страна, но искам да се прибера, преди да се мръкне.
— Разбира се.
— През този сезон се стъмва рано.
— В такъв случай не бива да ви задържам повече. Г-це Лий, бих ви помолила да доведете Алвиън, щом се оправи.
— Обещавам ви.
— Вие също сте винаги добре дошла в моя дом.
— Благодаря ви за приятно прекараните часове.
Страхът отново се завърна в погледа й.
— Надявам се, че всичко ще си остане между нас.
Уверих я в това. Подозирах, че обсъждането на не съвсем дискретни теми доставя огромно удоволствие на очарователната възрастна дама, но всеки си има своите малки пороци.
Тя ме изпроводи до вратата.
— Беше ми толкова приятно да разговарям с вас. И не забравяйте! — Сложи пръст на устните си, а очите й заблестяха дяволито.
Повторих жеста й, възседнах коня и потеглих към Маунт Мелин.
През целия път размишлявах върху тайните, които узнах през този ден.
Наближавах селото, когато ми дойде наум, че Джили е сестра на Алвиън по баща. Спомних си рисунките на възпитаницата ми.
Значи Алвиън знаеше истината. Или само я подозираше? Дали не се опитваше да прогони съмнението, че Джефри Нанзълок е неин баща, а Джили — нейна сестра? Дали огромното й желание да спечели сърцето на Конън бе израз на копнежа й да бъде приета като негова дъщеря?