Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 92

В края на краищата реших да я посетя.

Отидох при г-жа Полгри и я помолих за един почивен ден.

Икономката се бе привързала силно към мен, откакто започнах да се занимавам с Джили. Тя наистина обичаше внучката си. Въобразяваше си, че особеният й характер е цената на греха, извършен от родителите й, но не я смяташе вече за малоумна.

— Никой не заслужава почивка повече от вас, госпойце — рече ми тя. — Къде искате да идете?

— Ще се разходя сред хълмовете и ще обядвам в някое ханче.

— Няма ли да ви е страх самичка?

— Мога прекрасно да се грижа сама за себе си — с усмивка отвърнах аз.

— Ама там има тресавища, мъгла, че и гномове, както викат някои.

— Истински гномове ли?

— Не им се присмивайте, госпойце, не им харесва, кат им се подиграват хората. Някои викат, че били виждали тъдява гномове с островърхи шапки. Кат не те харесат, те отвеждат на някое затънтено място и преди да се усетиш, току-виж те глътнало тресавището.

От думите й ме побиха тръпки.

— Ще внимавам да не обидя феите и гномовете. Ако срещна някой от тях, ще бъда много любезна.

— Смейте се, госпойце, ама да не съжалявате сетне.

Отидох в обора и попитах Тапърти кой кон да взема.

— Майско утро е свободен, госпойце.

Казах му, че възнамерявам да се разходя сред хълмовете.

— Искам да опозная този край — добавих.

— Не е нещо кой знае какво — рече той, сетне се усмихна под мустак на някаква си своя мисъл и ме попита лукаво: — Сама ли ще се разхождате, госпойце?

Отвърнах му, че ще бъда сама, ала той явно не ми повярва.

Ядосах му се, тъй като той явно подозираше, че отивам на среща с Питър Нанзълок. Откак направи онази глупост с коня, непрекъснато ни одумваха.

Чудех се дали слугите са забелязали сближаването ми с господаря. Ужасявах се от тази възможност. Стараех се да не мисля за приказките за мен и Питър Нанзълок, които със сигурност се разменяха зад гърба ми, но щеше да бъде съвсем различно, ако говореха така за мен и Конън.

Колко странно! — си мислех, докато прекосявах селото, възседнала Майско утро.

Между нас двамата няма нищо — значи няма повод за клюки. Вътрешният ми глас обаче ми нашепваше друго: „Спомни си как господарят те целуна, и то два пъти!“

Погледнах към Маунт Уидън, кацнал на отвъдния бряг на залива. Копнеех от желание да срещна Конън, но не го видях, разбира се той се веселеше с Алвиън и приятелите си. Как можех да си въобразявам, че ще се върне, за да бъде с мен? Не биваше да допускам бляновете ми да надделеят над здравия разум.

Въпреки това продължих да се надявам, докато селото не остана зад гърба ми и не достигнах първата скална стена.

Беше прекрасна декемврийска утрин, жълтите цветчета на прищипа блестяха като златни капчици по голите скали.

От влажната земя се носеше мирис на торф, а полъхът на вятъра бе ведър и свеж.