Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 81

Върнах се обратно в стаята си и се приближих до прозореца. Реших да се върна обратно на празника — Алвиън сигурно бе още там.

Както стоях до прозореца, изведнъж разбрах, че има някой в покоите на Алис. Не знам откъде разбрах. Мярна ми се някакъв силует или може би завесата трепна, но бях сигурна, че там има някой.

Без много-много да му мисля, хукнах през галерията към покоите на Алис. Ботушите ми за езда вдигаха невероятен шум. Рязко отворих вратата и извиках:

— Има ли някой тук?

Стаята беше празна, но за част от секундата забелязах как междинната врата се затваря.

Помислих си, че може би това беше Алвиън, а тя имаше нужда от мен в този момент. Трябваше да я открия на всяка цена и страхът ми се изпари. Втурнах се напред и отворих вратата на спалнята. Огледах се наоколо, проверих зад завесите — нямаше никого. Отворих поредната врата и се озовах в друг будоар, чиято междинна врата зееше. Минах през нея и разбрах, че се намирам в спалнята на Конън, защото вратовръзката, която той носеше тази сутрин, бе захвърлена върху тоалетката. Видях и халата, и чехлите му.

При вида им гъста руменина заля бузите ми, защото бях прекрачила в онази част на къщата, където нямах право да влизам.

Някой бе влязъл тук преди мен. Кой ли?

Бързо прекосих спалнята, отворих вратата и се озовах в галерията.

Не забелязах никого, докато вървях бавно към стаята си.

Кой беше в стаята на Алис? Чий дух витаеше в нея?

— Алис! — извиках отчаяно. — Ти ли си, Алис? Отправих се към конюшнята, защото исках да се върна на празника, за да намеря Алвиън.

Тъкмо оседлах Роял Роувър и щях да тръгвам, когато забелязах Били Трихей да тича към мен колкото му държат краката.

— Госпойце, стана нещо страшно. Голямо нещастие!

— М-моля? — заекнах аз.

— Мис Алвиън падна от коня на едно препятствие!

— Но тя не взе участие в състезанието! — извиках аз.

— Напротив, тя се състезава с напредналите. На високото препятствие Принс се спъна и падна. Търкаляха се толкоз време…

Не можах да се овладея, покрих лицето си с ръце и избухнах в ридания.

— Търсят ви навсякъде, госпойце!

— Къде е тя?

— Лежи на полето. Страх ги е да я местят. Увиха я с одеяло и чакат да дойде д-р Пенджъли. Може и да има нещо счупено. Господарят е до нея и само повтаря: „Къде е г-ца Лий?“ Аз ви видях да си тръгвате и хукнах подире ви. Мисля, че ще трябва да се върнете там, госпойце…, щото той ви търси.

Пришпорих коня и се впуснах в луд галоп към селото. Докато яздех, се молех и ругаех:

— О, Боже, спаси я! Проклета малка глупачка! Лесните скокове бяха предостатъчни, за да се харесаш на баща си. Догодина щеше да се явиш на другото състезание. Алвиън, бедно мое дете! Той е виновен! Ако беше добър баща, нямаше да се стигне дотук.

Най-сетне пристигнах на полето. Никога няма да забравя картината, разкрила се пред очите ми: Алвиън лежеше в безсъзнание на тревата, а около нея се бяха скупчили много хора. Състезанията бяха прекратени.

За миг се вцепених при мисълта, че може да е мъртва.

Конън ме погледна строго и каза:

— Радвам се, че дойдохте, г-це Лий. Стана злополука. Алвиън…