Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 2

Докато гледах през прозореца, си помислих колко странни имена имат тези хора. Хълмовете бяха огрети от слънце, но сивите скали в далечината изглеждаха странно заплашителни. Бяха като вкаменени хора.

Семейството, у което отивах, бяха корнуолци, а те си имаха свой език. Може би собственото ми име, Марта Лий, ще им звучи странно. Марта! Стрясках се всеки път, когато си чуех името. Леля Аделаид винаги ми викаше така, но когато татко беше жив, нито той, нито Филида ми казваха Марта. Винаги ме наричаха Марти. Все ми се струваше, че името Марти предполага много по-обичлива личност, отколкото Марта, и бях тъжна и малко уплашена, защото почувствах, че река Тамар ще ме откъсне напълно от „Марти“ за дълго време. Сега сигурно щяха да ме наричат „госпожица Лий“ или „госпожице“, а може и още по-непочтително — само Лий.

Една от безбройните приятелки на леля Аделаид беше чула за „затрудненото положение на Конън Тремелин“. Той се нуждаеше от подходяща личност, която да му помогне да излезе от него. Тя трябваше да бъде достатъчно търпелива, за да се грижи за дъщеря му, достатъчно образована, за да я учи, и от достатъчно благороден произход, за да не страда детето от близостта на някой, който не е съвсем от неговата класа. Очевидно това, от което се нуждаеше Конън Тремелин, беше обедняла благородница. Леля Аделаид реши, че отговарям на изискванията.

Когато баща ни, който беше енорийски свещеник в провинцията, умря, леля Аделаид ни взе при себе си в Лондон. Тъй като аз бях на двадесет, а Филида на осемнадесет, тя организира представянето ни в обществото. В края на светския сезон Филида се ожени, а аз не можах и останах още четири години при леля си. Накрая дойде денят, когато тя ми посочи двете възможности за бъдещето.

Погледнах през прозореца. Пристигахме в Плимът. Спътниците ми слязоха, а аз се облегнах на седалката и наблюдавах какво става на перона.

Щом пазачът наду свирката си и бяхме готови да потеглим, вратата на купето се отвори и влезе един мъж. Погледна ме с извинителна усмивка, като че ли искаше да каже, че се надява да нямам нищо против да пътува в същото купе, но аз извърнах очи.

Когато излязохме от Плимът и наближихме моста, той каза:

— Харесва ви нашият мост, нали?

Обърнах се и го погледнах.

Беше под тридесетте, добре облечен, но като селски благородник, фракът му беше тъмносин, а шапката му беше от онези, които в Лондон наричахме „тенджери“ поради приликата им с този съд. Той я сложи на седалката до себе си. Помислих си, че е поразпуснат, тъй като кафявите му очи проблясваха иронично, като че ли беше съвсем наясно за предварително отправените ми предупреждения да не влизам в разговори с непознати мъже.

— Да, разбира се — отговорих. — Мисля, че е шедьовър на строителното изкуство.

Той се усмихна. Бяхме пресекли моста и влязохме в Корнуол.