Читать «Владетелката на замъка» онлайн - страница 11

— Много приятна дама. Смята, че няма по-добро дете от госпожица Алвиън.

Госпожа Полгри поклати многозначително глава и се почудих дали не си мисли, че само година е изминала от смъртта на съпругата на господаря и че вероятно някой ден той отново ще се ожени. Коя би била по-подходяща за негова жена от съседката, която толкова много обича госпожица Алвиън? Може би само чакаха да мине известно време.

— Искате ли да си измиете ръцете и да си разопаковате багажа? Вечерята ще бъде след два часа. Но може би първо бихте искали да видите учебната стая.

— Благодаря ви, госпожо Полгри, но мисля, че първо ще се измия и ще си оправя багажа.

— Добре. А може би и ще си починете малко. Пътуването е толкова уморително, знам това. Ще кажа на Дейзи да ви качи топла вода. Можете да се храните и в учебната стая. Как предпочитате?

— С госпожица Алвиън?

— Тя сега се храни с баща си, освен когато си пие млякото и хапва бисквитите преди лягане. Всички деца в това семейство се хранят с възрастните, щом навършат осем години. Рожденият ден на госпожица Алвиън беше през май.

— Има ли други деца?

— О, боже, не! Говорех за децата в миналото. Това е едно от правилата в семейството, разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Е, аз ви оставям. Ако искате, можете и да се разходите наоколо преди вечеря. Позвънете и Дейзи или Кити, която от двете е свободна, ще дойде да ви покаже стълбището, което ще използвате в бъдеще. По него ще стигнете до градината пред кухнята, а оттам лесно можете да отидете навсякъде, където искате. Не забравяйте обаче, вечерята е в осем.

— В учебната стая.

— Или във вашата собствена, ако предпочитате.

— Но — добавих — само в помещенията, предназначени за гувернантката.

Тя не знаеше какво да отвърне на тази забележка, а когато госпожа Полгри не разбираше нещо, тя просто го игнорираше. След няколко минути останах сама.

Щом тя излезе, започна да ме обгръща странността на къщата. Усещах тишината — злокобната тишина на старинен дом.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Като че ли беше изминало много време, откакто бях пристигнала с каручката на Тапърти. Чух пронизителните трели на птица — сигурно беше конопарче.

Погледнах часовника, закопчан на блузата ми, и видях, че беше малко след шест. Оставаха два часа до вечерята. Чудех се дали да позвъня на Дейзи или Кити и да поискам топла вода, но очите ми сами се обърнаха към другата врата, онази, която водеше към учебната стая.

В крайна сметка учебната стая щеше да бъде царството ми и имах правото да я разгледам, така че отворих вратата. Стаята беше по-голяма от моята спалня, но имаше същите прозорци, чиито первази бяха като седалки, на които бяха наредени червени плюшени възглавнички. В средата на стаята бе поставена маса. Отидох до нея и видях, че е нашарена с драскотини и мастилени петна, затова предположих, че това е масата, на която поколения Тремелиновци са си учили уроците. Опитах се да си представя Конън Тремелин като малко момче, седнало до тази маса. Представях си го ученолюбив, съвсем различен от палавата му дъщеря, трудното дете, което щеше да бъде мой проблем