Читать «Соломоново решение» онлайн - страница 69

Когато напуснал училище на седемнайсет години, единственият изпит, който успял да премине, бил шофьорският. Четири години по-късно взел документ и за водач на тежкотоварни камиони и получил първата си работа като шофьор. Бързо разбрал, че като се влачиш по пътищата до Южна Франция с товар брюкселско зеле и грах и често се прибираш в Слийфорд празен, а следователно не печелиш нищо допълнително, трудно ще натрупаш пари. Често пъти правел „фалове“ (по неговите думи) по отношение на законодателството на Европейския съюз, както и всичко възможно да избегне някой и друг данък. Обвиняваше французите, че слагали твърде много червени лепенки, а правителството на лейбъристите — за наказателните такси. Когато съдът определеше да плати някаква глоба, всички други бяха виновни, но не и Дъг. Съдия-изпълнителят отнесе цялата му собственост, с изключение на камиона, който Дъг бе взел на лизинг.

Дъг тъкмо се канеше да захвърли шофьорлъка и да се влее в опашката от чакащи помощи за безработни — занимание почти толкова доходно, колкото и да работиш зад волана, при това, без да трябва да ставаш рано сутрин, — когато по време на една почивка в Марсилия към него се приближи напълно непознат мъж. Дъг закусваше в едно кафене до пристанището, когато от съседната маса се надигна някакъв човек. Не се впусна в подробности относно своята самоличност и пристъпи направо към въпроса. Дъг го слушаше с интерес, защото току-що бе оставил на пристанището товара си от брюкселско зеле и грах и знаеше, че ще се прибира с празен камион. Човекът го увери, че от него се иска само да доставя по една пратка банани веднъж седмично в Линкълншър.

Чувствам се длъжен да посоча, че Дъг имаше известни скрупули. И даде ясно да се разбере, че няма никакво желание да пренася наркотици, а за незаконни имигранти и дума не можело да става. Дъг, както мнозина от моите колеги по затвор, си имаше принципи.

Когато пристигна първия път на мястото, където трябваше да остави бананите, видя олюпената сграда на невзрачен хамбар. Там му връчиха пакет с 25000 лири в брой. Дори не поискаха да им помогне да разтоварят.

За нула време животът на Дъг се промени.

След няколко такива курса той започна да работи по-малко, като веднъж седмично отиваше до Марсилия и се връщаше. Сега на седмица печелеше повече, отколкото бе доходът, деклариран за цяла година. Реши, че първото, което ще направи с новото си богатство, е да се измъкне от приземния етаж на Хинтън Роуд и да инвестира в пазара на недвижимо имущество.

Следващия месец обиколи доста места в района на Слийфорд, воден от една от местните агентки на недвижими имоти. Сали Макензи не спираше да се пита как един шофьор на камион успява да си позволи имотите, които искаше тя да му показва.

Най-сетне Дъг се спря на малка къща в покрайнините на Слийфорд. Брои сумата за депозит в брой, което изуми още повече Сали, но не спря дотук и я покани на среща.

Шест месеца по-късно тя се премести да живее при него, макар да продължаваше да се тревожи откъде този човек успява да печели така добре.