Читать «Соломоново решение» онлайн - страница 66

Точно в десет най-големите ми страхове се сбъднаха. В залата пристъпи съдията — жена, която мигом извика в съзнанието ми образа на директорката на моето училище — тиранин, убеден, че наказанието непременно трябва да съответства на престъплението. Тя седна на стола си на подиума и се усмихна единствено на госпожа Абът. Вероятно са били състудентки. Адвокатката отвърна на усмивката и се изправи. Започна да говори, от речта й стана ясно, че всеки предмет, собственост на Боб, ще бъде обект на делба, дори копчетата за ръкавели от колежа. Щом са се разбрали всичко да се дели наполовина, редно е това да важи и за копчетата за ръкавели. С течение на времето изискванията на Фиона растяха, тъй като по думите на адвокатката заради този брак и за да се отдаде на съпруга си, клиентката й е загърбила щастлив и пълноценен живот в Америка, включително и преуспяващ семеен бизнес, нещо, което чувах за първи път. И за какво? Заради мъж, който рядко се прибира у дома преди осем, който предпочита да играе скоуш с приятелите си, с които неведнъж — тук госпожа Абът замълча — се и напивал, често пъти не се докосвал до храната, която тя цял ден се трепела да приготви — поредна пауза, — и когато най-сетне си лягали, той тутакси потъвал в пиянски сън. Спонтанно се изправих, за да възразя, но мигновено човек от охраната ме предупреди, че ако не си седна на мястото, ще бъда помолен да напусна. Карол вече усилено ме дърпаше за края на сакото.

Накрая госпожа Абът завърши с претенцията, че на клиентката й се полага къщата в провинцията (на леля Мюриъл), а на Боб остава апартамента му в Лондон. Тя трябва да получи вилата в Кан (на леля Мюриъл), а Боб да задържи стаите на Харли Стрийт (под наем). Стигна се и до колекция от произведения на изкуството на леля Мюриъл. Клиентката на госпожа Абът получава Пикасо, той — Пасмор, тя — Моне, той — Мангин… и така нататък. Когато най-сетне госпожа Абът седна на мястото си, съдия Бътлър предложи да направят почивка за обяд.

По време на обяда, до който почти никой не се докосна, господин Декстър, Карол и аз положихме много усилия да убедим Боб, че трябва да се бори, но той не искаше и да чуе.

— За мен ще е напълно достатъчно — настояваше той — да задържа това, което имах преди смъртта на леля ми.

Декстър го уверяваше, че ще може да се пребори за далеч по-голям процент, но бе очевидно, че Боб няма желание за нищо такова.

— Само приключете час по-скоро — гласеше инструкцията му към адвоката. — Не забравяйте кой плаща и нейните разноски.

Когато в два часа се върнахме в залата, съдията насочи вниманието си към адвоката на Боб.

— Приемаме разпределението на имуществото на довереника ми, което чухме от госпожа Абът — въздъхна той пресилено.

— Приемате това разпределение, което чухме от госпожа Абът? — не вярваше на ушите си съдията.

Господин Декстър погледна към Боб, който само кимна като куче играчка зад задното стъкло на автомобил.

— Така да бъде — рече съдията, която дори не се опита да скрие изненадата си.

Всеки момент щеше да произнесе решението си, когато неочаквано Фиона избухна в шумен плач. Наведе се и прошепна нещо в ухото на адвокатката си.